неделя, 11 март 2012 г.

Евдокия В. Петрова. СЪЗДАВАНЕТО НА ДЪРЖАВНИТЕ АРХИВИ В БЪЛГАРИЯ: ЗАЩО ПРЕЗ XX В. И ЗАЩО ПО СЪВЕТСКИ МОДЕЛ?

  • Публикувано в: Известия на държавните архиви, 2011, № 101, с. 63-87. [1]


Държавните архиви у нас са създадени с Указ № 515 на Президиума на Народното събрание от 10 октомври 1951 г.[2] по модел на Съветския съюз. Това е близо два века след изграждането на държавните архиви в европейските страни. Оказва се, че в средата на ХХ в., наред с Албания[3], България е единствената страна в Европа без държавна грижа на национално равнище, за опазването и съхраняването на своето архивно наследство. Причините за това не се дължат на изостаналостта в развитието на нашия народ, а са резултат от историческата съдба на Българската  държава. 
С риск да повторим вече писаното от редица автори  по  изграждането на българското документално наследство, ще проследим накратко този процес, за да се очертае по-ясно  картината на отношението към неговото опазване и съхранение през годините, с оглед на обстоятелствата и превратностите случили се на българска почва.
В европейските страни държавните архиви са изграждани по различно време и по закони и правила специфични за всяка от тях. Създаването им е плод на дългогодишните усилия на видни учени – архивисти, докато се възприеме разбирането за уникалната стойност на документалното наследство, което налага, архивното дело да се поеме като грижа на държавата[4]. Франция е първата европейска страна, която приема закон за архивите още през ХVIII в. с Декрет от 1794 г.[5] През ХIХ в. в Европа възниква и се развива модерната, институционално централизирана архивна система. В почти всички напреднали капиталистически страни като Германия, Италия, Швеция, Холандия, Белгия, Австро-Унгария и др. вече има изградени на принципа на централизацията национални, централни и местни държавни архиви, които са предназначени да съхраняват документалното наследство на  централната държавна власт и нейните поделения[6].
В Царска Русия още през ХVI в., след образуването на руската централизирана  държава се основава Царски архив - в Москва, където се приемат архивите на ликвидираните княжества. В началото на ХVIII в. в резултат на реформите на цар Петър I в учрежденията са обособени архивни служби, поверени на специални служебни лица, наречени архивариуси[7].
За да си отговорим на въпроса  защо  развитието на архивното дело в България  съществено се различава от другите европейски страни, следва накратко да погледнем столетия  назад в нейната история[8].
Съдбата на средновековната българска държава е била тясно преплетена с тази на Византия, за което свидетелстват голям брой източници от различен произход, както византийски, така също и италиански, немски, френски, арабски, арменски и др. Безспорно и българските архивни паметници от това време са били твърде много. Съществуват данни за оформили се постепенно архивни сбирки при царския и при патриаршеския двор, в манастири и църкви.  но за съжаление, само малка част от писмените паметници е стигнала до нас. Масово са били унищожавани и разпилявани документи  по време на постоянно водените войни и народни въстания,  при пожари, наводнения и други природни бедствия.
По  време на Османските нашествия на Балканите, при смъртната заплаха за живота и имота на населението неговата грижа за книгите и документите не е била от първостепенна важност, затова загубите са били огромни.
След завладяването и ликвидирането на българската държава унищожаването на писмените свидетелства вече е било провеждано целенасочено и системно от поробителите. Малка част от книжнината е била спасена, предимно чрез изнасянето и в Русия и в Румънските Княжества, а също и  в други съседни страни.
На мястото на българската държавна власт и всички нейни атрибути, в поробената ни страна бива установена силно централизираната военно-феодална  власт на  Османската империя. Тя се характеризира с много “развит и добре школуван бюрократичен апарат, щателно документиращ управлението на обширните територии с разноезично население. Във връзка с канцеларската и по-общо с административната практика възниквали специални правила по съставянето на документи.” Държавната администрация по нашите земи от тук насетне вече става съставна част от цялостната структура на административната система на Османската империя[9] и архивните документи, възникнали в резултат от нейното функциониране, са нейна собственост и нейна грижа. Заслужава да отбележим факта, че по силата на раздел “Б”, т. б) от Указ 515 от 10.Х.1951 г., документите образувани от дейността на “централните и местните органи на държавната власт на Отоманската империя, които се отнасят до България  за целия период на турското робство до Освободителната война 1877-1878 година принадлежат на Народна република България”. Това обаче не е регламентирана по изискванията на международно-правните отношения,  норма и фактически остава  “само на книга”[10].
През периода на Възраждането, в последните две столетия от петвековното османско владичество възникват не малко документални материали и от български произход. Това са главно архивите на еснафските сдружения на занаятчиите, на търговските сдружения на видните търговци и на българските търговски колонии в Букурещ, Виена и Будапеща, архивите на българските читалища, училища, както и на много видни личности. Младата българска държава още от първите години на възстановяването си полага грижи за събирането и опазването на тези документи.  Така още с учредяването на Народната библиотека в София към нея започва да се оформя архивна сбирка. Днес това е “Българския исторически архив” със статут на архивохранилище на огромно богатство от документи за българското възраждане и освободителните борби в Македония и Одринско до 1912 г.[11]
Веднага след Освобождението през 1878 г.Българското книжовно дружество, на извънредно събрание в Браила, решава седалището на дружеството да се премести  в столицата на България. Под ръководството на Марин Дринов и Константин Иречек дружеството си поставя за задача, да уреди свой исторически архив. С това решение, по силата на което се събират архивните фондове на български учени и обществени дейци, фактически се полагат основите на  бъдещия Научен архив на Българската академия на науките[12].
По време на Освободителната Руско-турска война 1877-1878 г. някои документи на турската администрация са били демонстративно изгорени като израз на омразата срещу поробителите. Друга не малка част е била прибрана и изнесена от оттеглящите се турски служби, а “трета (за съжаление най-малката) била заварена по места от Временното руско управление” и то взело мерки за нейното опазване[13].
В първите години след Освобождението на България основното внимание на българските държавници е насочено към изграждането и функционирането на управленската система. За създаването на държавен архив не се мисли, главно поради липса на належаща необходимост, която да предизвика интереса на държавната власт и на обществеността към такава институция. Тази липса на належаща необходимост се обуславя от два основни фактора. Единият е от чисто техническо естество и се дължи на това, че възникналата от служебната дейност на  учрежденията документация все още е ограничена по обем и местосъхранението и не създава проблеми на  администрацията. Не без значение е и другият фактор, а именно, че основното внимание на историческите изследвания тогава е било насочено към античната история, към медиевистиката, византинистиката, османистиката, възраждането, за които, архивната документация от най-новото време към момента не е необходимо историческо градиво. Това което е било неотложно да се направи спрямо нововъзникващите документи е било да се създадат ред и правила в делопроизводството, документооборота и регистрацията им. И това наистина е било предприето.
Прекъснатата за пет века държавна традиция и липсата на административен опит в тази област, биват преодолени с помощта на Временното руско управление в България[14]. През периода на своето функциониране от юни 1877 г. до юли 1879 г. то издава поредица от прикази, правила, предписания и др. за работата с документите,за тяхното съставяне, регистриране и съхраняване, а също и за учредяване на длъжностите архивар и регистратор. Те са основани на руската канцеларска практика, която от своя страна следва пруската система[15]. Обхванато е администрирането на почти всички сфери от обществено-политическия живот. Богата информация по тези въпроси се съхранява в личния архивен фонд на княз А. М. Дондуков-Корсаков, който оглавява  Временното руско управление. Тя е събрана от него в седем тома с документи под заглавие “Материали по водене гражданското управление в България[16]. Временното руско управление регламентира по най-добрия начин и поставя на стабилни основи  делопроизводствената учрежденска дейност - съставянето на документите, воденето на регистрите, оформянето на преписките и делата и тяхното съхранение. Като правило всички те са публикувани в “Държавен вестник”
През май-юни 1879 г. Временното руско управление приключва дейността си и предава върховната власт на българите. По това време в администрацията вече са привлечени и обучени за работата с документите над 2000 български чиновници[17]. Въпреки това, след отпътуването на опитните руски служители, поемането на административната работа и свързания с нея документооборот от страна на българските чиновници, особено от по-високото и средно ниво, не протича съвсем безболезнено. Важното обаче е, че правилата за работа са установени, въведени и започват да се прилагат във всички учреждения[18].
Като резултат от дейността на новосъздадената българска администрация започват да се натрупват служебни документи. Новите  управленци обикновено не им отдават особено значение и ги възприемат само като инструмент за оперативната административно-управленска дейност при изпълнението на текущите им служебни задачи. След изпълнението на тази функция всеки документ или преписка получава отметка “К. Д.” (към дело). С нарастването на количеството на тази “книжна маса” започва да се оформя мнение сред чиновниците, че документите “К. Д.” са ненужен за учреждението баласт. С времето все по-актуален става въпросът за съдбата на тези постоянно увеличаващи се количества от папки с ненужни вече за канцеларската работа документи. Те запълват работните стаи. Започва прехвърлянето им в коридори, килери, тавански помещения, мазета и други неподходящи за съхранението и опазването им места в административните сгради. Обичайна практика става периодично да се прочистват “ненужните архиви” без да се отчита и оценява дали те са все още потребни за работата на учреждението, представляват ли историческа ценност или са напълно непотребни и следва да се предадат за претопяване в книжните фабрики[19]. Това поголовно унищожаване започва да предизвиква все по-остра реакция от страна на културната общественост, на висши административни функционери  и на отделни интелектуалци. За това свидетелстват голям брой запазени архивни документи[20]. Заслужава да се отбележи, че цитираният вече тук[21] документален сборник “Архив на българските архиви” обогати значително научната литература за историята на българското архивно дело за времето от Българското възраждане до девети септември 1944 г. По своето съдържание изданието представя цялостна панорама на българската архивна мисъл и на архивната практика за посочения период. Говорейки за самите себе си, публикуваните архивни документи разкриват, как в България, исторически във времето, се развива идеята за създаването на държавни архиви като единна централизирана система от държавни институции, чиято изключителна задача е грижата за архивното богатство на българския народ. Очакваме, след време да видим продължението на този труд с появата на нов, втори по ред том с документи от периода след 9 септември 1944 г., когато са създадени държавните архиви у нас. Особено важно и полезно, както за историческата наука, така също за обществената памет и за идните поколения е да разполагат с автентичните документални извори за дейността по полагането на основите и по изграждането на централизираното архивно дело у нас. Това е необходимо и поради факта, че след настъпилите обществено-политически промени от 1989 г. насам и поради отдалечеността във времето, се срещат нееднозначни и не винаги точни интерпретации по темата.
Ако се върнем в годините непосредственно след Освобождението на България, през 1878 г., установяваме, че най-ранното сведение за проявена загриженост спрямо опасностите, които крие съхраняването в неподходящи помещения на “драгоценно количество документи”, произлиза от Източна Румелия. В писмо от 5 февруари 1882 г. до Алеко Богориди - губернатор на провинцията,  директорът на правосъдието в областта Тодор Кесяков настоява “за направата на едно каменно здание в Пловдив, в което да се съхраняват архивите на всичките правителствени учреждения в града”[22]. Предложението е отклонено поради “късите” средства” на областта и остава без реализация, но то свидетелства за историческото прозрение на неговия автор, виден български поборник, общественик и политически деец, относно значимостта на архивните документи.
С течение на времето все по-категорично се налага мнението, че необходимото прочистване на непотребните вече за служебната дейност документи трябва да става по определени принципи и правила, като се отсяват ценните и значимите, от тези, които са без всякаква стойност. Изработват се поредица от вътрешноведомствени правилници как да се осъществява това. През 1901 г. проблемът е вече толкова наболял, че Министерският съвет създава комисия със задача “да изучи въпроса за унищожаване на непотребните книжа в архивите на всички ведомства и да представи по това писмен доклад в Министерския съвет”[23]. Вменено й е задължението да вземе предвид и извършеното от комисията назначена  с  постановление на Министерския съвет със същата задача  още на 5 октомври 1894 г., което явно не е било успешно[24]. Работата на комисията от 1901 г. заслужава специално внимание, тъй като в резултат на извършените проучвания председателят на комисията Димитър Минков (прокурор на отделение при Върховния касационен съд) в доклада си до министъра на правосъдието Никола Генадиев от 9 септември 1903 г. за пръв път поставя въпроса за “учреждаването на Държавна архива по образеца на държавните архиви на другите цивилизовани страни”. Това е мнение, изказано от членовете на комисията, което той напълно споделя, но за да има ред при прочистването на архивите до решаването му, предлага един съставен от него “Законопроект за унищожение на непотребните книжа в архивите на съдебното ведомство”[25].
Въпросът за създаването на Държавен архив е поставен и на ХIV-то ОНС през 1911 г. Специалната парламентарна комисия, натоварена да изработи щатовете на чиновниците, пише обширен доклад до Събранието озаглавен  “Държавен архив”. Той започва с думите: “Днес няма културна държава, която да не се е загрижила за уредбата на своите обществени, национални и специално държавни архиви. Това е понятно, като се вземе предвид: значението на запазените документи за политическата и културна история на народите, научният интерес що те представляват в историческо, етнографическо, географическо, езиково, стопанско, финансово и пр. отношения, значението им за ориентиране при евентуалната нужда от справки и пр. и пр.” По-нататък в доклада Комисията алармира “за потребата у нас от Държавен архив, която се толкова чувства, че отлагането на учредяването му влече не само огромни разноски за запазване претоварените архивни складове на отделните учреждения, но силно спъва справките, и което е твърде важно заплашва с разпиляването и унищожаването на много ценни във всяко отношение документи”. Представена е информация за архивното дело и за архивното законодателство във Франция, Германия, Англия, Италия и Румъния. Докладът завършва с конкретно предложение за организационната структура и задачите на  бъдещия Държавен архив[26].
В началото на 20-те години се прави опит да се възложи на Народната библиотека в София да прибира и съхранява ценните учрежденски архиви и тя действително прави  опит да развива определена дейност в тази насока. Задачата обаче се оказва непосилна за нейното ръководство, което многократно поставя въпроса, че не може да се справи със  задачата, понеже не разполага с помещения и персонал и че за решаването на въпроса е необходимо да се създаде Държавен архив[27].  Другояче не би могло и да бъде. Архивното наследство не е “бедния роднина” на националния книжен фонд на държавата,  за да бъде приютен в институция, наистина с много стари традиции, но със съвсем други задачи и със съвсем друго предназначение.
За проявена отговорност към архивните документи свидетелства и инициативата на Министерския съвет от 1934 г., който възлага на една комисия в състав от видни български учени - професорите: Спиридон Казанджиев, Петър Мутафчиев, Гаврил И. Кацаров, Стоян Романски и Константин  Мутафов -  културен деец, уредник на Архивния отдел на Народната библиотека,  да изработи инструкция за прочистване на старите архиви в държавните учреждения. В подготвения доклад и приложените към него списъци по ведомства на документите, които следва да се запазят като исторически ценни, комисията излиза от тесните рамки на поставената задача и с изчерпателни аргументи и държавническа мъдрост поставя безапелационно въпроса за това, “че се налага създаването час по-скоро на държавен архив, който чрез специален закон ще тури край на днешната анархия и небрежност по отношение на държавните архиви”[28]
Наред с институционално ангажираните от най-високо място с архивните проблеми комисии, през периода 1925-1943 г., редица представители на българската интелигенция – учени, общественици, политици, държавни служители, културни дейци и др. (като Тома Васильов, Стефан Бобчев, Юрдан Трифонов, Тодор Боров, К. Вълев Косев, Велико Йорданов, Димитър Мишев, Васил П. Василев, Петър Миятев, Л. Петров и др.) публикуват статии, пишат проектозакони, предложения и писма до отговорните институции за нуждата от създаването на Държавен архив[29].
Въпреки всички усилия на държава и общество, въпросът за архивното дело в България през периода на капитализма не е решен генерално. Това, което е постигнато, е формирането на  някои значителни архивни сбирки. Създадени са и отделни архивни средища с национален обхват. Архивната система обаче е от децентрализиран модел, а идеята за специализиран  Държавен архив  по образец на другите европейски страни, остава нереализирана[30]. Тук все пак трябва да отбележим, макар и не като решаващ фактор, възпиращото влияние на избухналите през разглеждания период войни.
  Отбелязвайки нерадостния факт, че за периода от възстановяването на българската държава през 1878 г. до 1951 г., въпросът за архивното дело в България не е бил решен, ние в никакъв случай не отричаме и не омаловажаваме дейността и ролята (както споменахме по-горе) на  голям брой просветени личности, които високо ценят значението на архивните документи, като носители на историческата памет на нашия народ[31]. Огромна е извършената от тях работа и е безспорна заслугата им по   издирването, придобиването, опазването и популяризирането на голямо количество ценни архивни документи, разпръснати в държавни и обществени институции - библиотеки, музеи, читалища, манастири и в частни сбирки. Интересът е предимно към старите документи и книжнина от преди Освобождението и миналите векове. Проучвания са осъществявани и у нас и в чужбина. Зад граница работата се провежда в две направления. Едното е насочено към издирване и откриване на попаднали извън страната български архивни сбирки и единични писмени паметници и по-възможност прибирането, опазването и съхранението им у нас[32]. Другото направление има за цел да изследва чуждестранните документи съхранявани в архивохранилищата на големите европейски и на съседни нам страни, с цел да открие извори, свидетелстващи за нашата история[33]. Заслуга на българските изследователи по онова време  е, че едновременно с пряката си работа по документите, те не пропускат възможността да се запознаят с организацията на архивното дело в съответните страни и с възприетите принципи в архивната работа, с оглед да се използва най-добрия опит в това отношение и у нас[34].
Скоро след политическата промяна на 9 септември 1944 г. у нас се забелязва повишено внимание и интерес към документалните извори. Започва се с тези от тях, които са свързани с комунистическото движение и с борбата против капитализма[35]. През 1946 г. при ЦК на БКП се създава Партиен архив, преименуван през 1949 г. в Централен партиен архив със задача да комплектува документи и печатни издания на Партията от момента на нейното основаване. В този период се засилва актуалността на проблема за архивните документи, като се разширява неговия обхват и на национално равнище[36].
С референдума за републиката от 8 септември 1946 г. се утвърждава новата политическа власт и се осигурява правната основа за социалистическото преустройство на страната. В края на 1947 г. и началото на 1948 г. са направени съществени изменения в структурата на политическата система, приета е новата Конституция на България, която има определен социалистически характер. Моделът на съветското общество става образец за дълбоки промени в преустройството на българското общество[37].  Преустройството обхваща цялостната дейност в държавата и започва да се осъществява като се черпи от богатия съветски опит, от съветската практика и при помощта на съветски специалисти. Това в пълна степен се отнася и за сферата на националното документално наследство. Активира се работата по организирането на архивното дело в България, която след 3-4 години  има като резултат създаването на държавни архиви и то по модел на Съветския съюз.
Каква е  същността на Съветския модел в областта на архивното дело и как е реализирано неговото възприемане  у нас? Този модел е установен в Съветска Русия след победата на Октомврийската революция (1917). На 1 юни 1918 г. Съветът на народните комисари, по предложение на В. И. Ленин издава декрет “За реорганизация и централизация на архивното дело в РСФСР”. С него се извършва коренен прелом в архивното строителство на съветската страна, чиито основен замисъл и цел е пълната държавна централизация в архивната сфера; създава се ЕДИНЕН ДЪРЖАВЕН АРХИВЕН ФОНД, който е съвкупност от всички документални материали на страната. Направените промени са в съответствие със смяната на икономическата и политическата система в Русия чрез ликвидирането на частната собственост, с национализацията на земята[38], предприятията и банките[39], с ликвидирането на учрежденията на Царска Русия и на сваленото Временно правителство, което от своя страна прави възможно преминаването на цялото налично документално богатство в ръцете на съветската държава и обявяването му за общонародна собственост.
След декрета от 1 юни 1918 г. следва цяла поредица от законодателни актове подписани от В. И. Ленин и известни в съветската архивна теория и практика като “Ленинските декрети”[40]. Те уреждат изграждането на стройна йерархична мрежа от архивни институции на всесъюзно, републиканско и местно равнище, осъществяващи централизацията на архивното дело и неговото държавно управление чрез създаването на единния държавен архивен фонд.
Възприемането на съветският модел на архивната система при създаването на държавните архиви у нас е предопределено от факта, че този протакан през десетилетията въпрос, е решен в следдеветосептемврийския период от нашата история, след като (както вече споменахме) е приета новата конституция на България, която има социалистически характер.
В този период на преустройство на държавната система, успоредно с ускорената индустриализация и масовата колективизация на селското стопанство, се провежда идеологизацията и политизацията в духовната сфера.  С реализирането на тази задача бива натоварен Комитетът за наука, изкуство и култура (КНИК), създаден през м. декември 1947 г. в състава на образуваното от Великото народно събрание правителство на Народна република България. Негов пръв председател е Вълко Червенков[41]. Една от основните задачи на Комитета е “да  осъществява единно ръководство на научните и културните институти и организации и на висшите учебни заведения в НРБ, да планира, съгласува и контролира научно-изследователската и художествено-творческата дейност на съответните институти, на учебно-преподавателската работа във висшите учебни заведения както и подготовката на висши научни, технически и художествени кадри”. В обсега на дейността на КНИК влизат “Академията на науките и  институтите към нея, научно-изследователските институти намиращи се под други ведомства, висшите учебни заведения, радиото, кинематографията, музеите, народните и общински библиотеки, държавните картинни галерии, театрите, оперите, оперетите, цирковете, симфоничните оркестри, музикалните ансамбли, колективите за художествена самодейност, хоровете, книгоиздателствата”[42].
Идеологическото преустройство в духовната сфера е планова дейност на Комитета[43] и има за основна задача да се формира у университетските преподаватели и учените материалистически мироглед на основата на марксизма-ленинизма, като особено внимание се обръща на младите хора[44]. Във връзка с това от 1947 г. във висшите учебни заведения се провежда мащабна чистка както на преподаватели, така и на студенти с “фашистки и противонародни прояви”, която в основни линии приключва до края на 1949 г.[45]         
През пролетта на 1948 г. се провежда обсъждане на състоянието на историческата наука[46], което има пряко отношение към преустройството в областта на архивното дело. Част от докладите и изказванията на участниците са публикувани[47], но в тях не е включено изказването на Петър Миятев, уредник в Архивния институт при БАН, което е от особено значение за развитието на архивното дело у нас. В него той се спира на помощните исторически науки и специално на архивистиката, като отбелязва какво трябва да бъде направено за в бъдеще в областта на тези науки, “без които е немислима правилна и истинска историография”. Що се отнася до периода, към който трябва да се насочат историческите изследвания, той цитира изказването на Вълко Червенков по повод формирането на КНИК, а именно, че той - “Комитетът има специалната задача да се грижи за научното разработване на историята на българския народ особено от Освобождението до най-ново време”. Акцентирането върху този период според Петър Миятев налага необходимостта “на първо време от едно системно издирване и събиране на всички извори-документи представляващи материали за модерен архив на тая епоха. Във връзка с това възниква въпроса за подготовката на ония, които ще вършат тая така отговорна и специална работа и създаването на кадри за събиране, подреждане и проучване на архивни исторически материали[48]
В изказването на П. Миятев има три важни момента, на които заслужава да се спрем, тъй като не след много време те биват реализирани на държавно ниво. Първият от тях е, НАЙ-НОВОТО ВРЕМЕ, от Освобождението до съвременността да се определи като приоритетен за историческите изследвания период. Известно е, че до тогава най-значимо място заема изучаването и изследването на документи и събития от времето на османското владичество, на исторически паметници и книжнина от Средновековието. В това отношение безспорно са били постигнати сериозни успехи. Открояват се постиженията на такива видни български изследователи като Константин Иречек, Иван Шишманов, Васил Златарски, Йордан Иванов, Димитър Тодоров Страшимиров, Петър Ников, Петър Мутафчиев, Стоян Романски, Гълъб Гълъбов, Иван Дуйчев и др., които с покровителството на държавата в лицето на Министерството на просвещението са осъществявали издирването както в чужбина така и у нас, а също събирането, изследването и популяризирането на изключително ценни исторически извори, осветляващи средновековието и епохата преди Освобождението. При новите, променени обществено-политически условия в страната, партийното и държавно ръководство обаче набляга на по-новото време, безспорно и по определени ИДЕОЛОГИЧЕСКИ съображения.
Вторият важен момент, върху който акцентира в изказването си Петър Миятев, е необходимостта да се осигури изворовата база за тези изследвания, а това са документите, възникнали в резултат от дейността на институциите на възстановената  през 1878 г.българска държава. Във връзка с това той изтъква нуждата да бъде създаден “модерен архив” за тяхното събиране и съхранение.   
Третият важен момент се свежда до поставянето на въпроса за подготовката на кадри, които да вършат отговорната и силно специализирана архивна работа.
След съвещанието за обсъждане на състоянието на историческата ни наука, усилията за осигуряване изворовата база за историческите изследвания се активират. С това се заема Комитетът за наука, изкуство и култура, който приема създаването на държавен архив като своя планова задача и ангажира по-широк кръг институции. В подготовката по създаването на държавен архив най-активно се включва и Министерството на вътрешните работи, в чиито административни рамки (както ще видим по-нататък) започва да функционира най-напред държавния архив. 
Годината 1948 е решаваща в това отношение. Именно тогава  този въпрос влиза в дневния ред на държавата. През м. ноември, шестчленна делегация от български държавни дейци - Вълко Червенков, Георги Цанев, Руси Христозов, Г. Ганев, Д Задгорски и ген. Благой Пенев (директор на Народната милиция) заминава за Москва за октомврийския празник и за консултации със “съветските другари” по управленски въпроси. Освен задачата да постави въпроси, свързани с милицията, на ген. Благой Пенев е възложено да получи съвети по организирането на държавния архив в СССР. За това той  свидетелства лично след завръщането си, в доклад от 8 декември 1948 г. до министъра на вътрешните работи Антон Югов[49].  
Броени месеци по-късно, КНИК от своя страна възлага на Градския архив при отдел “Наука и изкуство” на Софийския градски народен съвет, “изхождайки от опита си, макар и малък”, да изготви законопроект за държавен архив. По повод на това Градският архив, чрез Министерството на външните работи отправя молба до българските пълномощни министри в 14 държави да съдействат „при доставянето на ръководства, книги и списания, относно класификацията и систематизацията на архивните материали”[50]. Подготвен е проектозакон, който обхваща 28 члена в пет глави: І. Същност, цели и задачи, ІІ. Ръководство, ІІІ. Събиране на архивния фонд, ІV. Наказателни разпоредби и V. Преходни разпоредби. Предвидено е държавният архив да бъде “самостоятелно държавно управление, което да работи под надзора на  Комитета за наука, изкуство и култура”[51].
 В дейността по създаването на държавен архив активно се включва и Архивният институт при Българската академия на науките, с научен ръководител Петър Динеков. В края на 1949 г. по препоръка на КНИК дадена на  1 юни същата година, Научният съвет решава до края на м. ноември да организира “Разширено научно съвещание, за обсъждане на развитието и състоянието на архивното дело” с два доклада в дневния ред: “Състоянието и задачите на българското архивно дело” от Петър Миятев - уредник при Института[52] и “Историята и организацията  на архивното дело в Съветския съюз” от Георги Димов, асистент при Института. Научното съвещание се провежда в продължение на два дни – на 28.11 и на 05.12. 1949 г., под председателството на проф. Петър Динеков. Тук П. Миятев отново защитава идеята за създаване на държавен архив със сериозни аргументи и конкретни предложения. В разискванията по двата доклада се изказват 15 от участниците в съвещанието, на което са били поканени да присъстват ръководителите и уредниците на архивните сбирки при библиотеките и музеите в София, историци и познавачи на архивното дело, представители на КНИК, БАН и Софийския университет. Всички те, подкрепят идеята за държавния архив. За необходимостта от използването на съветския пример и съветският опит при създаването му се изказват проф. Ив. Дуйчев, акад. Михаил Димитров, Ст. Тютюнджиева, проф. Александър Бурмов, Гълъб Гълъбов, Борис Недков, проф.Динеков. В заключителните си думи Г. Димов отбелязва, че в областта на архивното дело “правилното разрешение дойде едва след Октомврийската революция” и допълва, “че архивното дело у нас ще бъде поставено на здрави научни основи” и призовава “Нека се поучим от опита на Съветския съюз, за да се предпазим от  някои грешки”  Възприето е становището  да се направи необходимото за подговката на архивни кадри в Софийския университет и  за изпращането на “млади сили” за обучение в Съветския съюз[53].
В резултат на направените изводи и препоръки на съвещанието  Управителният съвет на БАН в писмо до Министерския съвет от 17 януари 1950 г. (подписано от Тодор Павлов и Димитър Ораховац) предлага да се приеме постановление за назначаване на държавна комисия, която да изработи проект за реорганизация на архивното дело и създаване на Централен държавен архив. За членове на комисията са предложени 15 души - представители на научни и културни институти и някои министерства, вкл. Министерския съвет, КНИК и Министерство на вътрешните работи[54].
При извършените проучвания в архивите, не се откриха сведения за създаването и функционирането на такава държавна комисия. На практика работата по създаването на държавен архив, продължава да се осъществява като планова задача на Комитета за наука изкуство и култура. Тя е била включена и в Перспективния план за 1951 г. на сектор “Музеи” в отдел “Културно-просветни институти и художествена самодейност” като точка пета - “Проучване и разработване на въпроса за създаване на Централен държавен архив”[55]. Тази задача обаче не е била реализирана, понеже на   16 януари 1951 г. настъпва промяна. На тази дата в отдел “Културно просветни институти” при КНИК се провежда заседание на комисия от архивни деятели. Присъства и представител на Министерството на вътрешните работи Иван Даскалов. Той прави изявление, че е упълномощен от помощник-министъра Ангел Цанев да съобщи на това заседание, че “създаването на Централен държавен архив е задача възложена на МВР и че при тях се работи вече сериозно върху проекто-закон за архивното дело в страната и проекто-правилник към него, чието завършване се предвижда в най-скоро време, в срок около два месеца”. Иван Даскалов заявява още, че “Централният държавен архив административно ще спада към Министерството на вътрешните работи, а от Комитета за наука, изкуство и култура и от други специални научни институти ще получава научна и идейно-политическа помощ”, като “мотивите за това са: примерът на Съветския съюз и на други народнодемократични страни, където Държавният архив е към Министерството на вътрешните работи и съображенията, че в този архив се съхраняват материали представляващи държавна тайна”.
В резултат на изнесеното, архивната комисия към КНИК дава препоръки за състава и работата на бъдещия архивен комитет, който занапред предстои да функционира при Министерството на вътрешните работи[56]. От тук насетне подготвителната дейност се провежда по възприетата законова административно-правна процедура. Министърът на вътрешните работи се обръща към Политбюро на ЦК на БКП с искане то да вземе решение:
          *  При МВР да се създаде български държавен архив;
          * Да се поиска ЦК на ВКП(б) спешно да командирова в България опитен работник по архивното дело; и
          * Да се предприемат мерки,  до създаването на Държавния архив да се спре унищожаването на каквито и да било архиви.
         В резултат, по указание на ЦК на БКП при МВР се организира деветчленна комисия, чиито състав е утвърден на 11 август 1951 г. от Вълко Червенков (към момента министър-председател на НРБ), а в България пристига за два месеца съветският специалист Николай Романович Прокопенко, кандидат на историческите науки, бивш заместник началник на Главно архивно управление на СССР, към момента директор на Централния държавен архив на Октомврийската революция и социалистическото строителство[57].
С помощта на Н. Р. Прокопенко (който пребивава у нас от 6 август до 17 октомври 1951 г.) комисията подготвя пакет от девет основни документа (като цяло секретни) по организирането на българското архивно дело. Това са: Указ за Държавен архивен фонд на НРБ, Постановление на Министерския съвет за създаване на ръководни органи на Държавния архивен фонд, Правилник за Архивното управление, Правилник за централен държавен архив на НРБ, Правилник за Централен държавен исторически архив, Правилник за окръжните държавни архиви, Щат за служителите в Архивно управление и държавните архиви, Разстановка   на служителите от Архивно управление и държавните архиви, План за организационните мероприятия на Архивно управление за месеците ноември и декември 1951 год.(не разполагаме с последните два документа.) Този списък намираме в благодарственото писмо до съветския специалист Н. Р. Прокопенко от името на централното ръководство на Министерството на вътрешните работи. В него се изтъква неговата „ценна помощ” (в качеството си на съветник) за изработване на основните положения и документи по организирането на българското архивно дело. „В резултат ... нашето архивно строителство тръгва по изпитания път на съветското архивно строителство, изградено на ленинско-сталински научни принципи. Ние виждаме в помощта, оказана ни от др. Прокопенко една от проявите на непрестанна и безкористна помощ, оказвана на нашия народ от Болшевишката партия, Съветското правителство и лично от др. Сталин”[58], се казва още в писмото. Подобно благодарствено писмо за оказаната помощ Н. Р. Прокопенко получава и от Комисията по изготвяне на предложение за реорганизация на архивното дело в България[59]
С приемането на Указ № 515[60] се увенчават с успех десетилетните усилия на много видни дейци от научната и културната сфера, на държавни и обществени иституции, загрижени за документалното наследство на нашия народ. Чрез този законодателен акт държавата фактически поема отговорността за документалните носители на народната памет, като ги поверява на изградена мрежа от специализирани архивни средища, където подготвени специалисти да извършват цялата работа по тяхното съхраняване, научно техническа обработка и предоставяне за всестранно използване.   
Заслужава специално да се спрем на наименованието на законодателния акт а именно: “Указ № 515 за Държавен архивен фонд на НРБ” т. е. не за  създаването на държавните архиви – централни и окръжни, а за създаването на ДАФ. Тази  формулировка,  винаги се подминава  без внимание в публикациите по въпроса, а тя е от съществено значение, защото сама по себе си говори,  че изграждането на архивното дело през 1951 г. е станало по съветски, т.е. по социалистически модел, Защото ДАФ е аналогичен на съществуващия в СССР (ГАФ), Государственнiьй ахивнiьй  фонд и защото този принцип на организация на архивното дело е приложим само в държави, които са били изградени на основата на обобществяването на средствата за производство.
Първият раздел на Указ  № 515  е озаглавен “Състав на държавния архивен фонд”. Тук в  член първи и втори  се определя, че ДАФ “се създава с цел да се организират отчитането, регистрацията и съхраняването, а също и научното и практическо използване на   документалните материали, ПРИНАДЛЕЖАЩИ на Народна република България” и  че в него “влизат всички документални материали които  имат политическо научно и практическо значение независимо от тяхното времепроизхождение, съдържание, оформление, техника и начин на възпроизвеждане”. Следват 22 параграфа, в които са изброени систематизирано всички институции, звена и  лица, които в резултат от дейността си са образували или образуват документални материали. Не е необходимо да се обяснява, че такова обобществяване  на архивното наследство и разпореждане с него е възможно само в държава от социалистически тип, в която по конституционен път е ликвидирана частната собственост, която  вече е общонародна. Общонародна собственост следователно става и архивното богатство на държавата.[61] Следващите втори, трети и четвърти раздели на Указа, а именно: Организация на архивния фонд, ред за определяне на материалите, които не подлежат на съхранение и редът за използуване на документалните материали на държавния архивен фонд, отново решават въпроси относно неговото създаване. и състав. За създаването на Архивно управление и на държавни архиви в Указа  няма законова санкция. Само в два  негови членове – трети и четвърти  се споменава, че ДАФ се намира под непосредственото ръководство на Архивно управление при МВР и че документалните материали на ДАФ се съхраняват в централните, софийските градски и окръжните държавни архиви.[62]
Създаването на споменатите архивни институции е следваща стъпка в архивното строителство в нашата страна. На 30 ноември 1951 г., двадесет дни след подписването на Указа, министърът на вътрешните работи генерал лейтенант Георги Цанков пише поверителен доклад до председателя на Министерския съвет относно: “организирането на Държавния архивен фонд и одобряването на правилника на Архивното управление при М-вото на вътрешните работи”. Аргументите, които той привежда в уводната част на своя доклад заслужават вниманието на днешния читател историк-архивист, с това, че те ясно  формулират идеята за създаването на специализирани архивни органи  и нейното реализиране. Ще си позволим да цитираме част от този непубликуван и неизвестен до сега  текст:
“Съгласно указа за Държавния архивен фонд на НРБ, одобрен от Президиума на Народното събрание под № 515 от 10.Х.1951 година, необходимо е да се проведат редица мероприятия по организирането на  Държавния архивен фонд, по създаването на ръководящи архивни органи, по осигуряване запазването на документалните материали и създаването на хранилища и работни помещения за държавните архиви, по систематическата подготовка на висококвалифицирани  кадри – историци – архивисти и др.
 Въз основа на гореизложеното , трябва да се пристъпи към създаването  при МВР ръководящи органи на архивното строителство в страната – Архивно управление, което да осигури организирането на Държавния архивен фонд и ръководството на работата на държавните и ведомствените архиви.
Едновременно с това трябва да се създадат два Централни държавни архиви и 12 окръжни държавни архиви[63]…За  научната  организация и плановото използване на документалните материали на Държавния архивен фонд за държавни  цели, необходимо е подготовката на висококвалифицирани кадри – историци-архивисти, каквито у нас до сега не са подготвяни. Във връзка с това налага се, да се пристъпи веднага към систематическата подготовка на такива кадри, въоръжени с маркс-ленинската теория. Това може да стане, като още през настоящата учебна година се открие при философско-историческия факултет на Държавния университет в София специалност “История и теория на архивното дело”.
За организацията и обезпечаване съхраняването на документалните материали на Държавния архивен фонд е необходимо подходящо хранилище с добре  обзаведени подземни помещения.
 Без незабавното разрешаване на въпроса за удобни хранилища, много ценни документални материали от историята на българския народ ще продължават да бъдат изложени на загиване и още за дълго време не биха могли да бъдат използвани  в интереса на социалистическото строителство у нас
Като Ви излагам горното , моля другарю Председател, да предложите на Министерския съвет, който ако одобри, приеме следното ПОСТАНОВЛЕНИЕ:…”[64]
Прилагането на Указ 515 от 10.Х.1951 г., фактически става шест месеца по-късно, когато Министерският съвет, на негово основание издава  Постановление № 344 от 18 април 1952 г., “За организиране на Държавен архивен фонд и одобряване Правилника на Архивното управление при Министерството на вътрешните работи” С постановлението се възлага на министъра на вътрешните работи ДА СЪЗДАДЕ Архивно управление при МВР, Централен държавен исторически архив, Централен държавен архив на НРБ и окръжни държавни архиви. Тогава на практика започва изграждането на архивните институции и тяхната дейност, тогава започват и назначенията  на служителите[65]. Единствено началникът на Архивно управление - МВР, Михаил Алексиев[66], който поставя основите на организираното архивно дело в България и го ръководи, в продължение на двадесет години (от 20.01.1952 г. до 19.05.1972 г.) е назначен три месеца по-рано, още с утвърждаването от Министерския съвет на щата на министерството  за 1952 г. 
Архивното управление като новосъздадена структурна единица в системата на Министерството на вътрешните работи за пръв път е включено в щата на МВР за 1952 г. С доклад от 15 януари 1952 г. министърът на вътрешните работи генерал лейтенант Георги Цанков до министър председателя Вълко Червенков представя щата на МВР, който преди това е приет от Колегиума на Министерството с протокол от 10 декември 1951 г. В доклада се посочва, че като ново поделение на МВР, в щата е включено Архивно управление с общо 608 длъжности за цялата страна[67]. Точка 9 на “Щатната таблица на МВР за 1952 г. гласи: “Поради създаване на Архивно управление при МВР е предвидена и таблица за заплатите на служителите при същото управление, като размерите на заплатите за длъжностите са взети от таблиците на БАН, КНИК, а за началника на управлението и за неговия заместник се предвиждат военни длъжности”[68]. Първоначално в архивната система в София и в 12-те окръжни центрове се назначават служители от структурите на МВР, от завършилите Висшата партийна школа, от заварените архивни средища,от завършилите випуск 1952 г. студенти от философско-историческия факултет на СУ “по разпределение”, служители от Единната обществено-политическа организация „Отечествен фронт” и Министерството на просветата. Една част от новоназначените не успяват да се адаптират към изискванията и особеностите на архивната работа и скоро напускат. Останалите оправдават надеждите и стават онова основно ядро от специалисти, благодарение на които се разви и укрепна системата[69]. Никой от служителите не постъпва на работа с квалификация и познания по архивистика, тъй като у нас не са подготвяни кадри по тази дисциплина. За преодоляването на съществуващата празнота в чл. 10 на Постановление № 344 е предвидено да се открие такава специалност в Софийския университет, но резултатите естествено ще дойдат след пет години. За по-ускорена квалификация,  чл. 11 задължава министъра на вътрешните работи да организира и проведе чрез Архивно управление и с помощта на КНИК тримесечни курсове за елементарна подготовка на кадри.
През 1954 г. в специализирания за подготовка на архивисти Московски държавен историко-архивен институт (МГИАИ) постъпва първата българска студентка Стефка Славова. След дипломирането и завръщането й в България тя е приета на работа в системата на държавните архиви, където започва нейната успешна професионална кариера в областта на архивното дело у нас[70].
Първият българин от старото поколение, получил висше архивно образование е  проф. Иван Дуйчев, завършил през 30-те години на миналия век Школата по архивистика и палеография при Ватикана и придобил диплома за архивист-палеограф[71]. Получената в Рим и Ватикана професионална подготовка му дава възможност да издирва, разчита и публикува нови и непознати дотогава извори за българската история и го превръща в рядък и много ценен за тогавашното време български учен[72]. Иван Дуйчев обаче не бива включен като пряк участник в подготвителната дейност за създаването на държавните архиви у нас. Името му не фигурира в нито една от комисиите натоварени да изготвят предложения за изграждането на архивното дело у нас. Той не участва в обучението на първото поколение архивисти. Според документите с които разполагаме, той присъства на  разширеното научно съвещание на Архивния институт при БАН проведено в края на 1949 г. (виж по-горе), за обсъждане на развитието и състоянието на архивното дело, където  прави кратко изказване. Тази изолация на учения е напълно обяснима и се дължи на следните две обстоятелства:
           Едното е от политически характер. В годините след „установяването на народно-демократичната власт” на 9 септември 1944 г. както вече споменахме, у нас се провежда мащабна дейност за идеологическото преустройство в духовната област, целенасочено се създава атмосфера на нетърпимост към буржоазната наука на Запад, като носител на “враждебни” на марксизма-ленинизма възгледи и теории.Заемането на властта от комунистическата партия и нейните съюзници е съпътствано  с прочистване на целия държавен апарат. Чистката в държавните структури обхваща всички  министерства и ведомства[73].  Следователно един буржоазен учен (за какъвто е считан и той тогава), получил образованието си на Запад, не може да има място в новоизграждащите се държавни архиви.
           Значение има и обстоятелството, че Иван Дуйчев е архивист – медиевист, неговата сила е средновековната епоха и документите от това време, докато създадените през 1951 г. държавни архиви са профилирани за архивните документи на следосвобожденска България. На националното съвещание за обсъждането на историческата наука, както вече споменахме се заявява, че от страна на  КНИК се поставя като важна задача историческите изследвания да се насочат към по-новото време[74]. За работата с документите от този период не се изисква специална квалификация по палеография и по другите помощни исторически науки  освен по архивната теория и практика на съветското архивно дело, по чийто модел е организирано и архивното дело у нас. Безспорно, като ерудиран архивист, Иван Дуйчев е добре запознат със съветската архивна система и архивна теория (което е видно и от лекционния му курс по архивистика), но на правителствено ниво е прието връзката и черпенето на опита да се осъществява директно, между съветските и българските архивисти. В резултат на всичко това Иван Дуйчев не е привлечен да участва с квалификацията си на архивист в професионалното изграждане и израстване на първото поколение архивисти. 
         За периода от м. април до края на 1952 г. в ускорени темпове, щатният състав на държавните архиви  е значително попълнен. Първоначално, заеманите длъжности не винаги задължително са обвързани с образователния ценз.отменян с поредица от законодателни актове още от 1944 г.[75] По онова време е важен партийно-политическият актив на кандидатите. Решаващо значение има социалният произход, а именно приемат се само кандидати, които произхождат от средите на работническата класа и на трудовото селячество и са верни на идеите на марксистко-ленинската идеология. Това се отнася за постъпващите на работа във всички учреждения, в цялата страна, но особено строго се спазва за Министерството на вътрешните работи.[76]
Необходимите знания за изпълнение на служебните си задачи новоназначените архивисти придобиват чрез изучаване на законовите и подзаконовите актове по създаването на държавните архиви и на съветската специализирана литература. Организират се и курсове по квалификация за работещите в архивите. В изпълнение на посочения по горе чл. 11 от Постановление № 344 през пролетта на 1953 г. е проведен тримесечен курс по архивистика за новоназначени служители с откъсване от производството[77]. Във всички държавни архиви, по указание на Архивно управление, се организират постоянно действащи семинари по служебна квалификация. Съветският опит се усвоява главно въз основа на  трудовете на съветските архивисти  К. Г. Митяев, Г. А. Князев,  А. В. Чернов[78] и друга системно набавяна съветска литература.  Ценна помощ в опознаването и прилагането на най-новия съветски опит оказват и получените от Главно архивно управление на СССР инструкции, правила и др. Основно се изучават в курсове и семинари подготвените в ускорени темпове от Архивно управление методически правила, указания и инструкции по всички основни процеси от работата с архивите, съобразени с българските условия и широко обсъдени с личния състав, В ежедневната работа твърде много помага на българските архивисти и съветското списание “Исторический архив”[79]. Ръководните органи в областта на архивното дело в България и в СССР поддържат добри взаимоотношения, за да могат ефективно да обменят професионален опит.
През месеците май и юни 1957 г. на посещение в България е съветският архивист В. В. Бедин, директор на Централния държавен исторически архив в Ленинград. По време на 45-дневния си престой у нас той се запознава с началната дейност на държавните архиви, както чрез проучването на съставените методически инструкции правила и указания, така  и чрез установяването на лични контакти със сътрудниците. Той проявява интерес към трудностите, които срещат те в ежедневната си работа и с готовност дава съвети и разяснения.  На  10 май 1957 г. В. В. Бедин изнася пред архивистите от Архивния отдел и от централните държавни архиви в София доклад на тема “По някои въпроси на организацията и практиката на Централния  държавен исторически архив на СССР в Ленинград”[80]. Поради големия интерес от срещите с него, на 6 юни 1957 г. в София се провежда конференция с представители на окръжните държавни архиви, която преминава под формата на въпроси и отговори[81]. След завръщането си в Съветския съюз В. В. Бедин публикува статия, посветена на архивното дело в България, която е поместена в брой 10 и 11 на Информационния бюлетин на Главно архивно управление при Министерството на вътрешните работи на СССР. В превод на български език тя намира място и в нашето списание “Архивен преглед”[82].
За тясното взаимодействие между българските и съветските архивисти, за неговата същност и механизъм, свидетелства и благодарственото писмо на  В. В. Бедин до началника на Архивния отдел при МВР Михаил Алексиев, където  четем следното: „Връщайки се у дома аз подробно информирах своите ръководители за всичко, което извършихме у Вас. ...Детайлно разказах за организацията на архивното дело в България, за добрите ваши архивистки кадри, за голямата работа, която Вие вършите. Не скрих естествено и вашите трудности. За нас е важно да ги знаем, още повече и затова, че в много отношения ние можем да ви помогнем. Много хубаво е, че у мен се оказа Вашия доклад. Това е важен, “програмен” документ, в който с голяма пълнота са изложени задачите, които стоят пред българските архивисти и мероприятията, които ще проведете, за да решите успешно тези задачи. Вашият доклад предизвика у нас съвсем оправдан интерес. ...Вие вероятно помните, че щателно ...записах многочислените въпроси, които ми бяха зададени ... след доклада. Това е също много важен документ, който добре показва кръга от въпроси, които живо интересуват българските архивисти. Той ще ни помогне да подберем най-актуалните и важни теми за статии, които с готовност ще напишем за Вашите издания. Понастоящем приключвам събирането на редица книги и специални пособия за вас, които ще ви изпратя по пощата.
В заключение искам да споделя ... една мисъл. Много мисля за това, което видях у вас. Българските архивисти градят голямо, сложно дело и го градят добре. Запазването и обработката на архивите - това е еднакво важна грижа и за настоящето и за бъдещето. У нас в СССР архивите са обградени с голяма грижа и любов, те са национално богатство, достояние на народа, който се гордее със своята история. Така че, струва ми се за Вас ще бъде значително по-леко да решите стоящите пред Вас задачи, ако съумеете да заинтересувате по тях широките кръгове от народа. 
Нужно е партийните органи, профсъюзите, просветните организации да бъдат запознати с архивите, да им се обясни голямата им научна и практическа ценност, да се мобилизира народът в помощ на архивните органи за практическа работа по събирането и опазването на историческите документи. Струва ми се, че у вас в това отношение е направено твърде малко. В доклада си пред ръководството подробно развих тази мисъл и препоръчах, някои практически мероприятия, които биха били за Вас от съществена полза”[83].
За създаването на държавните архиви със съветска помощ говори и Ангел Цанев - по онова време помощник-министър на вътрешните работи, отговарящ за държавните архиви. В статия по повод на десетгодишния им юбилей той изтъква, че първият законодателен акт в областта на архивното дело у нас – споменатият вече Указ 515 - е разработен въз основа на съветския архивен опит и че това обстоятелство, както и непрекъснато получаваната впоследствие помощ от страна на съветските архивисти допринася съществено за напредъка на архивното дело в България[84].
В оценката си за Указ 515 първият ръководител на държавните архиви, началникът на Архивно управление Михаил Алексиев също говори за възприемането на съветския модел при създаването на държавните архиви в България. Той вижда неговата значимост в това, че “централизирайки архивното дело (за разлика от капиталистическия свят) и всички основни дейности в архивната работа (комплектуване, регистриране, съхраняване и използване на документалните материали на държавния архивен фонд) у нас се слага „край на безотговорното унищожаване на документалното богатство” [85].
По времето, когато се създават държавните архиви в България,  в другите страни от Източния блок - Полша,Унгария, Чехословакия, ГДР и Румъния, също се извършва реорганизация на съществуващата държавна архивна система по съветски модел. Изгражда се единна мрежа от централни и териториални държавни архиви, оглавявани от един централен орган. Във всяка от страните те са подведомствени на съответното Министерство на вътрешните работи.
Още в началото на петдесетте години на ХХ в. се установяват и се осъществяват тесни връзки между държавните архиви в страните от социалистическия блок. Сключват се поредица договори за двустранно сътрудничество, предвиждащи осъществяването на книгообмен, микрофилмообмен, взаимни посещения на сътрудници за обмяна на опит и др.

*   *   *
          Днес, шест десетилетия след излизането на Указ № 515 от 1951 г., се постарахме да акцентираме върху късното създаване на държавните архиви в България в контекста на нашето историческо минало и на историческите предпоставки, които са го обусловили. Наред с това, счетохме за особено важно да хвърлим повече светлина върху причините и основанията за възприемане на модела на съветската архивна система. Това се отнася както за организационната структура (централен архивен орган и мрежа от държавни архиви), така и за методическите принципи и правила за отчет, съхранение, обработка  и използване на архивните материали. Давайки положителна оценка на съветската теория и практика в областта на архивното дело, проследихме  пътищата, начините и методите на тяхното възприемане и внедряване у нас. Опитахме се да свържем всичко това с човешкия фактор, да отдадем дължимото за този начален период на активната, усилна и неуморна организационна, методическа, обучителна и професионална работа на първото поколение архивисти, чиято дейност се оказа решаваща за изграждането и утвърждаването на новосъздадените архиви, като институции със забележителна обществена значимост. Спряхме се само на началото и изразихме своите виждания без претенции за изчерпателност и неоспоримост в схващанията, защото както казва акад. Георги Марков: “Щастие за историческата наука е, че в нея никой няма последната дума”.[86]

Изказвам благодарност на проф. Стефка Петкова за предоставянето на някои до кументи по темата, открити при съвместните ни проучвания в ЦДА и в АКРДОПБГДСРСБНА.

              
СОЗДАНИЕ ГОСУДАРСТВЕННЬІХ АРХИВОВ В БОЛГАРИИ:
ПОЧЕМУ В ХХ ВЕКЕ И ПОЧЕМУ ПО СОВЕТСКОЙ МОДЕЛИ?
Е. Петрова 
(Резюме)
                            

Автор -  из первого поколения архивистов, поступивших в систему в 1952 году. В статье она излагает свои взгляды на поздное создание  государственных архивов в  Болгарии. Причина для этого не отсталост в развития болгарского народа, а сложная историческая судьба булгарского государства. Ссылаяс на публикации по теме, она прослеживает создание болгарского документального  богатства и отношение к нему  в течение столетий – с Средневековья по середины ХХ века. Второй основной рассмотренный вопрос связан с причинами и основаниями  для воспринимания советской системы в области архивного дела, давая положительную оценку советской архивной теории и практике. Она отдает  должимое и человеческому фактору, первому поколению архивистов, с его вкладом в создание и утверждение государственных архивов и других архивных центров как институции общественного значения, хранители исторической памяти болгарского народа.

THE CREATION OF STATE ARCHIVES IN BULGARIA: WHY IN THE XX th CENTURY AND WHY BASED ON THE SOVIET MODEL?

E. Petrova
(Summary)
                                               

   The author belongs to the first generation of archivists, who entered the archival system in 1952. In her article, she explains her understanding of the late creation of state archives in Bulgaria, the reason for which lies not in the backwardness of  the development of the Bulgarian people, but in the complex historical destiny of the country. She draws on many publications to trace the establishment of the Bulgarian documentary chest  and the attitudes that accompanied it through the Ages – from the  Middle Ages to the middle of the XX th century. The second main question, which she discusses in detail, is connected to the reasons and the grounds for accepting the Soviet system of archival work, and she gives a positive assessment of Soviet archival theory and practice. She also notes the contribution of the first generation of archivists to constructing and affirming state archives and  the other archival  repositories as institutions with communal impact, as keepers of the historical memory of the  Bulgarian people.



[1] Авторката е участник и свидетел на събитията, обект на статията. Тя е от първото поколение архивисти, постъпили в системата през 1952 г. След пенсионирването си през 1956 г., и до днес продължава с професионалната си архивна дейност.
[2] ЦДА, ф. 117, оп. 2, а.е. 83, л. 1-7; Сборник с постановления и разпореждания на МС, № 12, 1965; Симеонова, Евдокия, Документи за създаването на държавните архиви в България. - ИДА, 1971, т. 22, с. 90-95; Сборник с нормативни актове по архивното дело в НРБ. Изд. ГУА при МС, С., 1978, с. 7-17.
[3] Стефанов, Лъчезар, Архивите на Балканите в исторически и модерен аспект - www.clio.uni-Sofia.bg.bg.konfarch/L.Stefanov.pdf (3.12.2010.) Мурзаку, Т., Архивите и архивното дело в Народна социалистическа република Албания. - АП, 1990, № 1, с. 46-55. Петрова, Валентина, Архивното дело в Албания. – АП, 2000, № 1-2, с. 17-22; За договорните отношения между държавните архиви на България и Албания вж.: Недялкова, Румяна, Държавните архиви на Албания - успешни стъпки в опазването и използването на едно ценно архивно наследство. - АП, 2005, № 3-4, с. 102-109; Минцев, Димитър, Нови данни за архивното законодателство в България.- АП, 1997, № 1-2, с. 44.
[4] За основните етапи в организацията на съхранението и използването на  архивните документи в древността, в античния свят, в средновековна Европа и в периода на възникването  на мощни централизирани държави на нейна територия, виж: Петкова, Стефка, Увод в архивознанието. УИ “Св.св. Кирил и Методий”, Велико Търново, 1999, с. 28-46.
[5] www. archivesdefrance.culture.gouv.fr/archives-publiques historique/
[6] Петкова,  Ст., цит.съч., с. 34-35. 
[7] Дуйчев, Иван, Лекции по архивистика. София: УИ “Св. Климент Охридски”, 1993, с. 257-270.
[8] За малкото оцелели средновековни грамоти, юридически сборници, кореспонденция на владетелите и др. виж:  Петкова, Ст., цит. съч., с. 39-46;  За документите на турските учреждения и на  някои български институции по нашите земи през османското владичество, както и за тези от периода на възраждането виж: Кузманова/Матеева, Мария, История на архивите и организация на архивното дело в България. Изд. ”Наука и изкуство”, С., 1966, с. 7-37.  
[9] Пак там, с. 47-51; През 1931 г. книжните фабрики в Княжево и в Костенец, закупуват от турските архиви огромно количество бракувани архивни материали, които са транспортирани в България за претопяване. Само за фабриката в Костенец те възлизат на 46 огромни бали - около 25 тона. Документите произхождат от дейността на органите на Османската администрация в България и в останалите покорени балкански страни. Те са спасени благодарение на бързата намеса на Българската легация в Цариград, на българското правителство и на видни български специалисти-османисти. Вж.: Архив на българските архиви. Съст. Анчова, Калинка, Мариана Пискова, Милена Тодоракова. Благоевград, 2003, с. 499-502. Рец: Петкова, Стефка, Един позакъснял отзив, но от все сърце. АП, 2005, № 1-2, с. 158-165.
[10] Симеонова, Е., цит.съч., с. 91.
[11] Обзор на архивните фондове, колекции и единични постъпления съхранявани в Българския исторически архив. Кн. 1-9, С., 1963-2006; Архив на българските архиви…, с. 11-93.  
[13] Петкова, Ст., цит съч., с. 39-50; Архив на българските архиви…, с. 283
[14] Управление на руската администрация в България, 1877-1879. Според Сан-стефанския мирен договор (19.02/03.03., 1878) Временното руско управление действа две години след  освобождението на България; Срокът му се съкращава на 9 месеца от Берлинския договор (01/13. 07. 1878); Кузманова, М., цит съч., с. 37-39; Минцев, Димитър, Освобождението на България и архивното дело. - ИДА, 1978, т. 35, с. 53-65; Държавните архиви 50 години. С., 2001, с. 7-8
[15] Архив на българските архиви…,  с. 97-101.
[16] Бедин, В. В., Документални материали по история на България и на руско-българските отношения в Централния държавен исторически архив на СССР в Ленинград. ИДА, 1958, т. 2, с. 105-111.
[17] Минцев, Димитър, Деловодствени системи за регистрация на документите в учрежденията. - ИДА, 1970, т. 19, с. 21-42.
[18] Минцев, Д., Е. Симеонова, Делопроизводствени системи в учрежденията непосредствено след  освобождението на България и обработката на документалните материали в държавните архиви. - АП, 1960, № 4, с. 5-10. 
[19] Архив на българските архиви…, с. 130-280.
[20] Пак там, с. 578-579, 585-609.
[21] Вж. бел. 9, 14, 18 и 19.
[22] Архив на българските архиви…, с. 577-578; Тодоракова, Милена, Кратка история на държавните архиви. В юбилейното издание: Държавните архиви по повод 50 години от излизането на Указ 515 – 10 октомври 1951 г., С., 2001, с.7-8.
[23] Пак там, с. 138-141.
[24] Пак там, с. 141.
[25] Пак там, с. 578-579.
[26] Пак там, с. 579-585. 
[27] Кузманова-Матеева, Мария, цит. съч., с. 145-146; Минцев, Димитър, Нови данни за архивното законодателство в България. АП, 1997, № 1-2, с. 36-47; Правилник на Народната библиотека в София ДВ, бр. 41, от 1926 г.
[28] Архив на българските архиви…, с. 609-624.
[29] Пак там, с. 585-587, 589-609, 625-629.
[30] Алексиев, М., Архивното дело в България. - ИДА, т. 1, 1957, с. 7-19;  Кузманова-Матеева, М., цит. съч., с. 154; Радков, Младен, Към въпроса за изграждане на държавен архив у нас до 9.ІХ.1944 г. - ИДА, 1964, т. 8, с.18-33; Петкова, Ст., цит.съч., с. 62-70; Миятев, Петър, Архивното дело в България, от Освобождението до създаването на Държавен архивен фонд през 1951 г. - Известия на Архивния институт при БАН, І, 1957, с. 21-45; Тодоракова, Милена, цит. съч., с. 7-30; Нейкова, Андриана, Архиви и общество. СОФИ-Р, 2007.
[31] Радонов, Здравко, Първите архивни сбирки у нас. - ИДА, 1968, т. 16, с. 67-82.
[32] Дуйчев, Ив., цит.съч., с. 283-323; Архив на българските архиви…, с. 15-42, 44-45, 48-52, 64-65, 71-74, 85-89, 315-318, 406-410, 429-430.
[33] Архив на българските архиви…,  с. 43-44, 52-56,  80-91, 315-323, 340-341, 373-376, 382-385, 390-401, 403-407, 410-418, 439-443, 445, 454-456, 464-466, 474-479, 497-504, 506-507, 546-547, 557-559, 564-565, 568-569.
[34] Пак там, с. 80-85, 215-225.
[35] ЦДА, ф. 143, оп. 2, а.е. 238; Кузманова/Матеева,М., цит.съч., с. 115-121.
[36] Алексиев, М., цит. съч., с. 12
[37] Исусов, Мито, Георги Димитров и политическата система на народната демокрация в България. - ИПр, 1982, № 2, с. 51; Исусов, Мито, Политическият живот в България 1944-1948, С., 2000 г. Акад. Изд. “Марин Дринов”, с.12-13 ; Огнянов, Любомир, Държавната плитическа система на България, 1944-1948., София: Изд. на БАН, 1993, с. 120.
[38] Декретът за земята е първият закон на съветската власт приет на 26 октомври /8 ноември 1917 г. на Втория общоруски конгрес на съветите по доклад на  В. И. Ленин. С него се премахва завинаги частната собственост върху земята и природните богатства.
[39] От м. май 1918 г. с поредица от декрети започва национализацията на цели отрасли от промишлеността, като се стига до пълното й одържавяване през 1920 г.
[40] Сборник руководящих материалов по архивному делу, 1917-1941. Москва, 1961, с. 12-13;  Матеева, М., Тържество на ленинските принципи за организация на архивното дело. - ИДА, 1970, т. 19, с. 3-20; Дуйчев, Ив., цит. съч., с. 270-282; Минцев, Д., Лениновият декрет от 1 юни 1917 г. и архивното дело в България. - АП, 1988, № 3, с. 3-14; Петкова, Ст., Увод в …, с. 72-73.
[41] На 14 декември 1947 г. Георги Димитров е натоварен да състави четвъртото по ред отечественофронтовско правителство. То е в разширен състав. Създават се с ранг на министерства: Комисия за държавен контрол, Държавна планова комисия и Комитет за наука, изкуство и  култура (КНИК). Вж.: ДВ, 1947, № 289 (12.ХІ.). Пръвият председател на КНИК -  Вълко Червенков е с ранг на министър.Той е начело на Комитета до  03.02.1950, когато става министър председател на НРБ. За негови заместници в КНИК, с Указ на Президиума на Народното събрание са назначени Рубен Аврамов, Карло Луканов и Александър Обретенов. Вж.: Указ № 39 от 23 декември 1947 г. - ДВ, 1947, № 301 (26.ХІІ.).
[42] Правилник за устройството и задачите на КНИК, одобрен с Постановление на МС № 2 от заседание на 23.12.1947 г. прот. № 188.
[43] Така например, като основна задача при подготовката на перспективните планове по всички сектори на работата на Комитета за 1952 г. се изисква “да се засили борбата срещу проявите на космополитизъм и се създаде във ВУЗ атмосфера на нетърпимост срещу най-малките остатъци от враждебните на марксизмо-ленинизма възгледи и теории и низкопоклоничество пред буржоазната наука на Запад” (ЦДА, ф. 143, оп. 10, а.е. 47, л.139-140). В тази връзка се работи главно за “идеологическото преустройство на преподавателския кадър във висшите учебни заведения”, който “трябва да стои изцяло на позициите на марксизма-лененизма, за да може да осъществи създаване на пълноценни кадри за нашето социалистическо строителство”. Това се счита за крайно наложително, тъй като “в настоящия момент в нашите висши учебни заведения работи един значителен процент от преподаватели, които са получили своята подготовка преди 9 септември било у нас или пък на Запад. От тук произтича една от основните задачи стоящи пред КНИК – идеологическото преустройство на преподавателския кадър във ВУЗ”(ЦДА, ф.143, оп. 10, а.е.47, л. 156-160) За целта е използвано включването на преподавателите в 45-дневен курс в Банкя, а също и в системата на партийната просвета и публичната пропаганда.
[44] В изпълнение на решенията на петия конгрес на БКП, Законът за висшето образование предвижда в новите учебни планове за 1948-1949 г. на всички ВУЗ да се въведе задължително изучаването от студентите  на Основи на марксизма-ленинизма, История на диалектическия и на историческия материализъм и Политическа икономия, с по 120 часа годишно за неспециалисти. Тези дисциплини се приемат с голяма неохота от студентите неспециалисти, но за несъгласие и явно недоволство не може да се говори, тъй като това се тълкува, като вражеско отношение към народната власт и проява на враждебни на марксизма-ленинизма възгледи (ЦДА, ф. 143, оп. 2, а.е. 152, 184, оп. 10, а.е. 4, л.  130-134, а.е. 47, л. 139-142).
[45] ЦДА, ф. 143, оп. 1, а.е. 30-35, 73-82; оп. 2, а.е. 84, 85, 120, 121, 129, 201-202, 205, 221-222, 234, 281; оп. 3, а.е. 9; оп. 6, а.е. 173-179;
[46] Основен доклад изнася проф. Туше Влахов. Всички материали се съхраняват в Централния държавен архив в три обемисти архивни единици  (ЦДА, ф. 146 Б, оп. 5, а.е. 743, 744, 745).
[47]  Петрова, Е., Петкова, Ст., Георги Димитров и документалното наследство на България. – В: България и Европа в съвременната епоха. Сборник в чест на 80-годишнината на проф. д.и.н. Димитър Сирков. София: Изд. Фабер, 2010, 447 с.
[48] ЦДА, ф. 143 Б, оп. 5,  а.е. 744, за становищата на д-р Петър Миятев относно значението на архивистиката и на архивното дело за развитието на историографията. Вж. ИДА, кн. 100 публикация на Стефка Петкова. Виж. също: ЦДА, ф. 540, оп. 1, а.е. 1 и Миятев, П., Архивното дело в България  от  Освобождението до създаването на ДАФ през 1951  г. - Изв. на Архивния институт при БАН, 1957, т. 1, с. 21-45.
[49] АМВР, ДС, ф. 1, оп. 1, а.е. 783, л. 1-4. Вж. също: Симеонова, Е., Документи за създаването…, с. 65-68 (тук документите са обнародвани със съкращения, поради съображения, независещи от автора. Пропуснатият текст е публикуван от Петрова, Е и Ст.Петкова в: България и Европа през съвременната епоха. Сборник в чест на проф. д.и.н.  Димитър Сирков. С., 2010, с. 246).В публикацията на Е.Симеонова от 1972 г. не е включено, също по независещи от автора причини, решението на Политбюро на ЦК на БКП взето на 27.09.1951 (ЦДА, ф.540,оп.1,а.е.1, л.15-16). По силата на чл.1 от Конституцията на НРБ от 1971 г., то е било необходимо като първа стъпка, за реализирането на подготвения пакет от документи за държавния архивен фонд на НРБ. По подробно за решението на Политбюро на ЦК на БКП виж по долу в текста.
[50] СДА, ф. 1227, оп. 1, а.е. 89, л. 35; Вж. също: Симеонова, Е., Документи за създаването…, с. 68-69.
[51] СДА, ф. 1227, оп. 1, а.е. 13, л. 1-4 ; Симеонова,Е. пак там с. 69-74.
[52] ЦДА, ф. 540, оп. 1, а.е.215;. Симеонова,Е., със съкращения пак там с. 77-79.
[53] АБАН, ф. 14 оп. 1, а.е. 19, л. 7-16. Симеонова, Е., пак там с.79-86.
[54]  АБАН, пак там,  л. 27-30; Симеонова,Е.,  пак там с. 86-87.   
[55]  ЦДА, ф.143, оп.5, а.е.1, л. 35-38.                                 
[56] ЦДА,  ф. 143, оп.5, а.е. 1, л. 37(гръб), оп. 7, а.е. 81, л. 68-69; Минцев, Д. Нови данни за архивното законодателство в България. АП.,1997, № 1-2, с.44-46
[57] ЦДА, ф. 540, оп. 1, а.е. 1, л. 23-26. Симеонова, Е., цит. съч., с. 89.
[58] Пак там, л. 3; Симеонова , Е., цит. съч., с. 95-96. 
[59] АМВР, ф. 1,оп. 1, а.е. 1756, л. 4.
[60] АМВР, ф. 1, оп. 1, а.е. 1751, т. III, л. 112-118. Документът е индигово копие с надпис “проект” и е без номер и дата. Намира се в архивна единица под заглавие: “Доклади от министъра на вътрешните работи  до председателя на Министерския съвет и Президиума на Народното събрание по издаване на постановления и укази”. Към него няма други документи по въпроса. Вж. още: Симеонова , Е., цит. съч., с. 90-95, тук бел. 2.
[61] За децентралистичните тенденции проявенипо-късно при приложението на Указ 515, виж Минцев, Димитър. Към историята на централизираното архивно дело в България. ИДА, 2001 кн. 80, с.5 – 29.
[62] В АМВР (КРДОПБГДСРСБНА), ф.1, оп.1, а.е.1751, л.112-118 се съхранява  индигово копие на текста на проект на Указа от 1951 г., напълно еднакъв с  приетия Указ № 515 от 10 . Х. 1951 година, подпечатан с държавен печат и  подписан: За председател на Президиума на Народното събраниа от Пеко Таков и секретар на Президиума М.Минчев.
[63] През периода 1951-1959 г в рамките на който беше изградена на териториален принцип мрежата на държавните архиви, България е  разделена на 13 административно-териториални единици- окръзи, със соответните градски центрове: София окръг, София град, Благоевград, Пловдив, Стара Загора, Хасково, Бургас, Сталин (Варна), Коларовград(Шумен), Русе, Търново, Плевен и Враца. В София държавният архив беше общ за града и окръга и носеше името Софийски градски и окръжен държавен архив (СГОДА).
[64]  Предложеното с настоящия доклад на министър Георги Цанков  постановление има някои различия с окончателно приетия на 18 април 1952 текст.Те се свеждат до следното: Удължени са първоначално предвидените срокове за изготвянето на правилниците за работата на държавните архиви и за работата на учрежденските архиви;. Отложено е с една учебна година откриването при философско - историческия факултет на СУ, на профил при специалността “история”, за подготовката на висококвалифицирани специалисти-архивисти;. Допълнително е включена точка, която  предвижда провеждането на курсове за елементарна подготовка на кадри, необходими за държавните архиви.( На практика беше проведен само един такъв тримесечен курс с откъсване от производството, за тридесет новоназначени служители от цялата страна, през пролетта на 1953 г.); Първоначално предвидената за ползване от архивите сграда на ул. “Клемент Готвалд” бившето Италианско училище, е заменена срещу двата горни етажа  от сградата находяща се на ул. “Славявска” № 4; Отпаднала е и първоначално предвидената точка, назначения на ръководни и някои други кадри  още от 1951 г., като се използват икономиите от личните разходи по бюджета за 1951 г  АМВР (КРДОПБГДСРСБНА), ф.1.,оп.,1, а.е.1752р л. 8-11.
[65] ЦДА, ф. 139, оп. 11, а.е. 308, л. 1-3; Вж. още: Симеонова, Е., цит. съч., с. 96-97.
[66] Михаил Стойков Алексиев /14.11. 1904 – 07.02.1981/Роден е в гр.Златица дн.Средногорие. Произхожда от стар възрожденски род Баща му е телеграфопощенски служител. Гимназиалното си образование завършва в Разград  и започва работа като кооперативен служител. По-късно се премества в София  и се записва като студент по дипломация в Свободния университет и същевременно работи като митнически чиновник Включва се активно в младежкото комунистическо движение. На 16 май 1925 г., когато е на 20 години е арестуван и съден по Закона за защита на държавата за участие в Младежка нелегална комунистическа организация. Получава присъда от 12 години и 6 месеца строг тъмничен затвор. От затвора излиза на 26 октомври 1931 г по амнистия. След  освобождаването си работи  в редакциите на вестниците “Ехо” и  “Поглед”. През 1933-1934 г. е изпратен да следва в Ленинската  школа при Коминтерна в Москва, където завършва едногодишния курс на обучение. След завръщането си в България работи в частни фирми и кооперативни предприятия. В съдружие открива книжарница. От 1947 до 1950 г. е в апарата на ЦК на БКП, г. първоначално като инструктор в “Орготдела” а после и като зав.сектор ”Личен състав и отчетност”. За известно време е назначен   за зам.началник на Политическия отдел на Дирекция на народната милиция, а от  20 януари 1952 г. С чин подполковник поема ръководството на Архивно управление – МВР. Първоначално, за около една година  негов зам.началник е Елияс Самуил Елияс. През м. април 1953 г. За ресорен зам.началник по научната, научно-методическата и организационната дейност е назначен Недялко Христов Недялков, който заема тази длъжност повече от 18 години до 1972 г.
[67] АМВР, ф. 10, оп. 5, а.е. 154, л. 3.
[68] Пак там, л. 1-2.
[69] Минцев, Д., Първият. Михаил Алексиев. - АП, 1996, № 3-4, с. 59-64.
[70] Вж.: Професор Стефка Петкова на 70 години. - АП, 2005, № 3-4, с. 5-30.
[71] Дуйчев, Ив., Лекции по архивистика. София: УИ, 1993, с. 7-8, 18.
[72] Пак там, с. 9.
[73] Огнянов, Любомир, Държавно-политическата система на България 1944-1948. С.,1993, Изд. На БАН, с.46.
[74] ЦДА, ф. 146 Б, оп. 5, а.е. 744.
[75] Установяване и укрепване на народнодемократичната власт(септември 1944-май 1945) Сборник от документи. С.,1969 , № 244, 12 окт.1944; № 275, 11 дек. 1944; № 234, 24 окт. 1944.
[76] Наредба-закон за признаване правата на висшисти  при заемане на държавна , общинска или обществена служба на писателите, членове на Писателския съюз които нямат висше образование. В: Установяване и укрепване на народнодемократичната власт (септ.1944-май 1945). Сборник с документи. С.,1969,№ 234, 24 окт.1944; ЦДА, ф. 1Б, оп. 12, а.е. 304,  л. 26-27, за изводите от решенията на 13 Пленум на ЦК на БКП, от 14 окт. 1947 г., за премахване цензовете.
[77] Проф. Иван Дуйчев не е включен като лектор.
[78]  Митяев, К. Г.,Теория и практика архивного дела в СССР, Москва, 1946.; Князев, Г.А.Теория и техника архивного дела в СССР, Ленинград, 1935;   Чернов, А.В., История и организация архивного дела в СССР, Москва 1940..  Използването на съветската литература не беше проблем за нашето поколение, тъй като веднага след  09.09.1944 г. руския език започна да се изучава усилено в училищата и в университетите.
[79] Редакционна статия. - АП, 1957, № 1 с. I-II. За възприемането на модела на съветската архивна система у нас и за оказаната ни помощ в нейното усвояване и прилагане има не малко изявления. Така например, през 1956 г по повод на петата годишнина от създаването на държавните архиви сп. “Архивен преглед” публикува цитираните тук от нас юбилейни материали, посветени на създаването, началното развитие и укрепване на новата институция.
[80] АП, 1957, № 1, с. 1-16.
[81] АП, 1957, № 2, с. 28-33.
[82] АП, 1958, № 4 (притурка).
[83] АП, 1957, № 3, с. 1-2.
[84]  Цанев, А., Десет години държавни архиви. - ИДА, 1961, т. 5, с. 3-6.
[85] Алексиев, М., Към изпълнение на задачите поставени от Националното съвещание. – АП, 1957, № 4, с. 1-3.
[86] Марков, Георги. Българската история вкратце. С., 1992, с 10.