Кънчо Георгиев. Личните документи в историкопознавателния процес / Personal Records in the Cognitive Process in History

• Студията е обнародвана в: Личните документи като исторически извор. С., 1987, с. 9-63. 

Историята като наука има редица специфични страни. Най-съществе­ната от тях е, че изследванията в тази област на знанието се осъществяват ретроспективно, дистанционно, опосредено. Това ще рече, че изследователят на миналото е лишен от предметно-нагледното, непосредственото наблю­дение на явленията и процесите, към които е насочил вниманието си. В мо­мента на тяхното изучаване те вече не съществуват реално, а са представени единствено от съответни „остатъци”, „реликти”, „следи”. Това са различните по произход и характер материални и духовни паметници, сред които най-важно място заемат писмените свидетелства. Те именно до голяма степен предопределят и резултатите от научното дирене, възможностите на изсле­дователя историк да възпроизведе верни картини от миналото, да осветли обективно различните  страни   на  историческия   процес. 
           Неслучайно още най-далечните предшественици на съвременния исто­рик - историците от Древния изток, от Гърция и Рим, са търсили помощта на сигурни свидетелства за миналото, използували са ги като доказателствен материал.
           Ако интересът към писмените паметници като носители на ретроспек­тивна информация може да се смята за толкова стар, колкото е стара и самата историческа мисъл, не така стои въпросът със знанията за тяхната истинска природа като отразители на различни явления и факти, за реалните им ин­формационни качества и възможности, за методите на работа с тях и т. н. Цели столетия наред е трябвало да минат, за да се породи интересът и към тези проблеми, да се потърсят възможности за научното им решаване. Така се появяват херменевтиката и кодикологията, появяват се редица още научни дисциплини, които се опитват да дадат и на теоретично равнище възмож­ния най-точен отговор на въпроса за характера на документната информация, за нейното действително познавателно значение. Това ще рече, че самата изследователска практика постепенно е утвърждавала убеждението, че не е възможно да се развива историческата наука, без да се осмислят тео­ретично всички познавателни процеси, в това число и процесите, свързани с емпиричното равнище на историческото познание, и по-специално „пре­връщането” на фактите от документите във факти на науката. С други думи, твърде рано и в областта на историята е станало ясно, че „не само резулта­тите от изследването”, а и „водещият към тях път”[1] е от особено значение. Тъкмо практиката е доказала насъщната потребност този „път” непрекъснато да се усъвършенствува, да се подобрява.
           Сега, когато нарастващият интерес към теорията и методологията по думите на един автор става „знамение на времето, отразяващо съвременното равнище на социалното познание и съвременните изисквания към истори­ците. . .”[2], сложните и многолики проблеми, свързани с използуването на различните по произход и характер свидетелства на историята, се превръщат в истински притегателен център за голям брой изследователи - историци, философи, социолози, лингвисти. Разбира се, тези проблеми са в центъра на вниманието преди всичко на науката за изворите - изворознанието, и в частност на теоретичното изворознание, което, заслужава да отбележим, едва отскоро започна да се утвърждава като самостоятелна дисциплина със свой определен статут.
           Макар че са постигнати вече значителни успехи в теоретичното осмис­ляне иа извороведските аспекти на работата със свидетелствата на исто­рията, все още далеч не е направено всичко в това отношение. Много проб­леми, сред които са и някои от тези, на които по-нататък ще се спрем, чакат своето по-цялостно изследване.
           Когато става дума за развитието на съвременното теоретично изворо­знание, за задачите, които то вече е решило или предстои да решава, не може да не се отбележи, че у нас тази област на науката прави едва първите си стъпки. Причините за това са различни. Една от най-съществените обаче е традиционното, наследено от миналото подценяване на теоретичните ас­пекти както на самата историческа наука, така и на нейните помощни дисци плиии. Вниманието на българските историци обикновено е насочено само към събитийната история, към конкретно-историческите изследвания и проучвания. Не се отдава необходимото значение на обратната връзка - теория - изследователска практика, на въздействието, което научната теория може да окаже върху цялостния изследователски процес, върху използуването на различни познавателни форми, а оттам и върху научното равнище на получените знания за миналото. С пренебрежителното отно­шение към теорията на историята и нейните помощни дисциплини, и по-специално към изворознанието на българската история, следва да се обясни фактът, че все още не са изследвани достатъчно задълбочено дори някои от основните проблеми относно изворовата база на нашата историческа наука, възможностите за извеждането и използуването на целия съдържащ се в нея потенциал от социална информация. Например никой у нас не се е опи­тал да даде една по-цялостна историко-критнчна оценка на различните по произход и характер извори за нашето минало (домашни и чуждестранни) в светлината на конкретните исторически условия, в които те са се създавали, да проследят субективните и обективните фактори, които предопределят някои от специфичните особености на тези извори. Не са намерили научно разрешение и редица теоретикометодологични проблеми, свързани с утвърж­даването на обективни критерии за класификация на писмените исторически свидетелства, за тяхната селекция, научна критика и т. н.
           Подценяването на теоретичните аспекти на историко-познавателния процес влияе неблагоприятно и върху цялостното развитие на историческата мисъл, върху тенденциите в нейното развитие. Неслучайно някои специа­листи подчертават дебело, че без системното разработване на методологич­ните въпроси на историята „не може да се разбере нито сложният и противоречив път на самата историческа наука, нито сегашното й състояние, а още повече тенденциите в нейното развитие”[3]. С това може да се обясни фак­тът, че често пъти несполуките в познавателния процес на някои историци се дължат не толкова на неправилното интепретиране на емпиричния мате­риал, на историческите факти, а на незадоволителното познаване иа тео­ретичните основи и принципи на историческото изследване, на съотноше­нието теория - емпирично познание, респ. на съвременните методи на работа със самите исторически свидетелства. Пак поради незадоволителното позна­ване на постиженията на съвременното теоретично изворознание преди всичко на практика невсякога се осъществява необходимият диференциран подход в работата с различните по произход и характер исторически извори. Недиференцирано се подхожда дори при използуването на т. нар. документи „остатъци”, респ. документите „традиция”. Това от своя страна води, както е известно, до един твърде добре познат за историческата наука феномен, а именно да се преутвърждават вече утвърдени и добре известни истини, да се дава път на пропуски и грешки, допуснати при някогашни недоста­тъчно прецизни текстологични, палеографски и други наблюдения върху един  или  друг дискурс   при   историческите  свидетелства.
           Незадоволителното познаване на проблемите на науката за изворите е една от най-съществените причини и за някои от неблагополучията в рабо­тата по обнародването на историческите извори, в създаването на така необ­ходимата научно издържана печатна изворова база на българската история. Добре известно е (за това се писа вече много), че все още продължават да се появяват документални издания, които поради лошото си в археографско отношение равнище се оказват непълноценен помощник на историка, не печелят неговото доверие и поради тази причина изобщо не влизат в научно обръщение.
           И накрая, обстоятелството, че за мнозина от нашите историци продъл­жават да са чужди проблемите на теоретичното, а дори и на конкретното (приложното) изворознание, влияе негативно и върху състоянието на исто­рическата ни критика. Тя обикновено е едностранчива, непълна, насочена предимно към резултатите от изследването на самия исторически процес, на историческите явления и факти. Твърде рядко могат да се срещнат кри­тически оценки за един или друг труд в областта на историята, които да анализират в извороведски аспект извършеното от съответния автор, из­ползуваните от него познавателни форми и средства още на емпиричното равнище на изследователския процес. От извороведски позиции рядко се срещат оценки дори и на различните документални издания или отделни документални публикации, където също така има сериозни пропуски. 

* * * 

           Сред теоретичните проблеми на изворознанието особено място заема проблемът за изворовата база на конкретните исторически изследвания, за обхвата на историческите свидетелства, на които трябва да разчита исто­рикът при изучаване на определени събития и факти от миналото.
           Спори се главно върху това, дали на практика е възможно, а и доколко е необходимо във всички случаи при разглеждане на дадено историческо събитие да се издирва и да се използува „цялата съвкупност” от документи, в които могат да се срещнат някакви факти по темата[4]. Този спор в нашия случай има значение само дотолкова, доколкото е свързан и с въпроса за мястото на едни или други групи от писмени сви­детелства в изследователския процес,за тяхната извороведска характери­стика като носители на ретроспективна социална информация. 
           Как гледат нашите историци на въпроса за изворовата основа на ретро­спективните изследвания и какво място те отреждат в своята практика на отделните видове писмени свидетелства, е трудно да се каже, тъй като, както вече споменахме, у нас липсват съответни теоретични разработки, обосноваващи методите на работа при емпиричното познание. Единствената възможност да се направят някои поне приблизително точни изводи в това отношение е да   се съди по резултатите от изследователската практика.
           Едно по-внимателно вникване в трудовете на наши историци ще ни убеди, че традиционно предпочитанията са на страната на не особено широк кръг от документи (в случая, разбира се, имаме предвид не количеството използувани документи, а тяхната разновидност по произход, характер, предназначение). Изследователската практика ни убеждава, че цели масиви от документи някак априорно се приемат за по-сигурни помощници на историка, а други се изоставят вероятно затова, че се смятат за по-непълно­ценни свидетелства за миналото. Така се налага убеждението, че най-често нашите историци извеждат своите научни обобщения върху основата изклю­чително на официалните документи, на документите, свързани с дейността на държавни учреждения н институции, на организации и предприятия, респективно на представляващите ги длъжностни лица. Именно този факт дава основание да се предполага, че все още не е изживяно остарялото вече схващане, според което във всички случаи по-сигурни и надеждни свиде­телства за миналото са официалните документи[5].
           Дали обаче трябва при всички случаи да се дава предимство на тези документи, да се приема, че те непременно са по-автентични носители на информация, че отразяват действителността напълно адекватно, такава, каквато тя наистина е била?
           За мястото и ролята на този род свидетелства на историята в познава­телния процес, за техните достойнства, разбира се, не бива да се спори. Те са известни на всеки историк и затова не е необходимо да се спираме на тях. В същото време обаче не бива да се забравя и това, че тези извори имат и своите слаби страни, чието пренебрегване може само да вреди на изсле­дователската практика, на резултатите от научното дирене в историята.
           Ако на тези документи се погледне в гносеологичен план, естествено ще трябва да се каже, че те носят всичките белези, характеризиращи гене­зиса, натрупването и обективизирането на документната информация с помощта на писаното слово. С други думи, гносеологичната природа на офи­циалните документи е еднаква с всички останали писмени свидетелства. Информацията, съдържаща се в тях, неизбежно носи отпечатъка на позна­вателната човешка дейност, представлява субективен образ на обективната реалност, а не самата тази реалност или нейно огледално копие. Върху познавателния образ на нещата, отразен на белия лист, така както е и при всяка друга писмена следа, влияе в известна степен негативно и използу­ваното средство за „фиксиране” на този образ чрез езика и езиковите знаци. Те, както се знае, също така могат да допринесат за известно несъответствие между реалните неща и документираните им познавателни образи[6].
           Ако това несъответствие е обективно обусловено и характеризира гно­сеологичната природа на всеки писмен документ независимо от неговия произход, предназначение и пр., не така стои въпросът със съдържателната страна на информацията, която ни предлагат този род източници. Върху качеството на тази информация влияят редица фактори, обуславящи в крайна сметка спецификата на различните видове официални документи, техните отразителни, комуникативни и познавателни функции.
           Тези документи, както е известно, се създават в процеса на всекиднев­ната производствена, организационна, административна, управленска и пр. дейност на различни учреждения, организации, предприятия, и което е най-важното, призвани са да служат на тази дейност, играят подчинена роля спрямо нея. Ето защо при тях субективното начало, ролята на отра-зителя на едни или други факти има по-особена изява. И действително, доколкото тези документи по необходимост представляват дадена инсти­туция и са призвани да обслужват нейните функции, техните истински автори играят второстепенна роля като създатели на даден текст. Обикновено действителният създател на документа, който би трябвало да наричаме и негов автор, остава анонимен, скрит зад подписа на съответното длъжностно лице (ръководител), от чието име излиза документът. Скрито остава не само името на истинския автор, на отразителя на едни или други съобщения,а и неговото субективно виждане, неговото отношение към документираните явления и факти. Авторът (съставител) на този род документи е заставен в съгласие с обективните потребности на задачата, която изпълнява, да дей­ствува не като отделен индивид със своите лични убеждения, мисли, прежи­вявания и т. н., а като институция, която има свое, така да се каже, канони­зирано отношение към съответните факти, нерядко разминаващо се със субективните впечатления, наблюдения, оценки, съждения. Субективното отношение към фактите, за които се оставя съответна документална следа, ако се окаже в противоречие с възприетите от съответната институция оце­нъчни канони, ако е в конфликт с тях, не може изобщо да си пробие път, да излезе върху повърхността. Така „гласът” на отразителя на информацията, която могат да ни предложат официалните и в частност т. нар. делоироиз-водствени, канцеларски документи, се оказва най-често потисната, при­глушена до неузнаваем ост от бремето на всевъзможни ведомствени оценки, на господствуващото в дадения момент мислене и светоусещане. С други думи, образът на отразителя на фактите, от които впоследствие може да се интересува историкът, се оказва забулен от гланца на различни полити­чески, идейни, религиозни и други възгледи и убеждения. Ако все пак трябва да се търсят следите на истинското авторово мислене, на неговата субективна гледна точка към нещата, те обикновено могат да се открият само в това, което лингвистите наричат пресупозиция, в подтекста, скрити зад фразата и сухите формули.
           Информацията, която предлагат официалните документи, има и тази съществена особеност, че тя най-често е насочена предимно към по-масовите и типичните явления, респ. към външното фактическо представяне на не­щата, към фактите в техния завършен вид, извън сложните им връзки и взаимозависимости. С други думи, представят се не отделни, а неделимо свързани обществени съдби и взаимоотношения на хората. Трудно тук ще намерим достатъчно ярки и убедителни данни за субективните подбуди, предшествуващи някакво конкретно индивидуално или масово действие за мислите и чувствата на тези, които стоят зад фактите, за тяхната соци-ално-психологическа и нравствена природа, за техния вътрешен свят и емоционална нагласа, за тяхната душевност и мисловност. Изобщо човеш­кият фактор като индивидуалност или отпада от зрителното поле на отра­зяващия дадена информация (автора на документа), или е показан по-схе­матично, „разтворен” в общия социален поток, скрит зад общите съдби и дела на хората. Върху страниците на този род документи историческите персонажи, които главно интересуват изследователя на миналото, са пока­зани не като живи, реално осезаеми хора с тяхната индивидуалност, с тех­ните лични житейски съдби, с всекидневните им тревоги, вълнения, копнежи, а като анемични и бледи, безплътни сенки, неспособни да изявят себе си, да разкрият своето индивидуално битие, да разкажат истините за своето време, така, както те са изглеждали в техните очи. По тази причина преди всичко официалните документи се оказват не особено съвършен рефлектор на промените в общественото битие и съзнание през един или друг истори­чески период. Ако разчита само на този род писмени свидетелства, истори­кът трудно ще разгадае истинските вътрешно-психологически и социално-нравствени двигатели на общественото развитие. Трудно ще направи така необходимата вярна социално-психологическа характеристика на епохата, към която е насочил погледа си.
           Обстоятелството, че официалните документи са призвани да отговарят на определени управленски, организационни, производствени и пр. потреб­ности, е причина и за още една особеност на тяхното съдържание. Става дума за повторяемостта на информацията, която те предлагат. Това явле­ние е обусловено преди всичко от структурната йерархия на отделните институции, от установената система на съгласувано планиране, отчетност, контрол и т. н. Повтаряща се информация най-често може да се срещне в служебната кореспонденция между отделни структурни части (поделения), в документите, известни в архивознанието под наименованието „дублетни”, „отразени”, „погълнати”, свързани с институциите от отделен отрасъл или държавния апарат като цяло.
           Повтарящата се информация именно води до прекомерното натрупване на неинформираща информация, до това, което образно може да се назове информационно замърсяване на средата. Така преди всичко се стига до намаляване на познавателната ценност на много документи, допринасящи на свой ред за злокобния „информационен потоп” и в науката за миналото. За този „потоп” напоследък много често се говори, без да се държи сметка, че информационното пресищане не е непременно синоним на информационна достатъчност и не премахва автоматично наличието на информационен вакуум, на „бели полета”, създадени от липсата на достатъчно убедителен доказателствен материал.
           Върху информационните качества и свойства на голяма част от офи­циалните документи определено негативно въздействие оказват и някои особености на т. нар. канцеларска лексика, на канцеларския език, а и на самата  структура  на текстовата  реалност.
           Известно е, че към този род документи обикновено се предявяват изи­сквания за строга унификация в тяхното вътрешно и външно оформяне, за стереотипизация на използувания понятиен и терминологичен апарат.
          Тази тенденция, тенденцията към унификация на канцеларските доку­менти от различните отрасли и системи на социално взаимодействие[7], не е случайна. Тя е наложена от потребността за по-оперативна и сигурна знакова комуникация в материално-практическата дейност, за съкраща­ването на някои процедури в създаването на различните видове служебна документация и най-важното - за осигуряване на адекватно отразяване и еднозначно възприемане на документните съобщения, за утвърждаване на определен „общ универсум на разсъждения”[8] в различните специали­зирани области. Така използуването на определен, специализиран понятиен и терминологичен арсенал, на „унифицирани знакови ансамбли” като ком­понент на социалните процеси ограничава изцяло възможностите за разно-четения, за различни интерпретации на един или друг дискурс. Това е така, защото смисловото поле на термините от определена семантична група за разлика от езиковите знаци на естествения език е крайно стеснено. По прин­цип термините се намират извън експресията, лишени са от съответна експре­сивна окраска, т. е. при всички случаи са експресивно неутрални, нещо, което определя и тяхното по-особено „поведение” в контекста[9]. В това е и най-важното свойство на единната терминологична система, на термините от едно терминологично поле, респ. на общия концептуален апарат в различ­ните специализирани отрасли, че съставляващите ги термини в техните смислови връзки са независими от контекста. Всеки термин има само едно значение, което се разбира точно и недвусмислено както в контекста, така и   извън него[10].
           Наред с положителните си страни споменатата тенденция към унифи­кация на канцеларските документи има и някои сериозни недъзи, които рефлектират и върху самия познавателен процес при използуването на този род писмени свидетелства в качеството им вече hi исторически извор. В случая особено внимание заслужава фактът, че по този начин много често се стига до употребата на конвенционализирани езикови клишета и шаблони, които се характеризират главно с това, че имат крайно стеснени семантични граници, лишени са от каквито и да са експресивни възможности. Неслу­чайно върху страниците на голяма част от канцеларските документи присъстват езикови стандарти с периферен статус, паразитни, лишени от точен смисъл думи и изрази, много от които спадат към пасивната лексика илн пък към т. нар. професионализми и канцеларизми, към някакъв служебен жаргон, познат само на тесен кръг от хора, и поради това всякога се нуждаян от специален лингвистичен коментар при  научното им използуване.
           Стереотипизацията на езика, използуването на клиширани изрази и форми, или, с други думи, създаването на своеобразна информационна кон­фекция има, както е известно, този основен недъг, че неизбежно води до обедняване и на смисловата наситеност на текста, до натрупването на сло­весен баласт на това, което още древните презрително са наричали „мъртви” (празни) букви (literae mortuae).
           И действително, както показва и самата практика, поставените в тес­ните рамки на тромавата канцеларска лексика документни съобщения губят много от комуникативните си възможности, от своята информативное. Шаблонният език, език на голяма част от делопроизводствеиите документи, не е в състояние да отрази жизнените явления и процеси в тяхната сложност и многообразие, в тяхното богатство от нюанси.
           Когато става дума за информационните качества и свойства на различ­ните делопроизводствени, канцеларски документи, трябва непременно да се има предвид и това, че доскоро, а и сега не липсват рецидиви, „производ­ството” на тези документи в много случаи беше предоставено в ръцете на хора, които съвсем не блестяха с особена речева култура, със знания относно общите стилистични качества на речта, на задължителните за всички, пи­шещи на български език, принципи и правила за стилистично конструиране на документния дискурс. Малцина бяха тези, които при комуникативния акт, при писменото отразяване на едни или други съобщения са съумявали да осигурят адекватен словесен израз на своите мисли. От този род автори на документи, разбира се, не могат да се очакват и познания относно пси-холого-стилистичните „механизми” на речевото мислене в процеса на кон­струирането на текста, т. е. знания за вътрешните механизми на писменото предаване на мисълта. Трудно е да се приеме, че са съществували дори елементарни познания относно психологическите аспекти на смисловото възприемане на текста, на словесно изразеното с оглед осигуряването н а желаната „обратна връзка”, на желания резонанс върху съответния потре­бител на документната информация.
           За да се убедим в несъстоятелността на споменатото априорно фети-шизиране на официалните документи, заслужава да посочим, че и тук, както е всъщност при всички писмени свидетелства, не липсват случаи на при­страстия при отразяването на дадени факти и явления. Не липсват и случаи на съзнателно изопачаване на нещата в услуга на определени временни или по-трайни интереси, цели, намерения. И в наши дни дори могат да се срещнат официални документи, подкрепени с всички белези за автентичност - под­писи, печати, щемпели, заверки от различни инстанции и т. н., които всъщ­ност съдържат неверни, фалшиви данни, дезинформираща информация. Това са документите, свързани с дейността на едни или други институции, заинтересовани да прикрият истинското състояние на нещата, да създадат измамното впечатление например за изпълнени и преизпълнени произ­водствени и други задачи, за нараснали добиви и др. с цел да си осигурят определени придобивки - премии, награди, отличия, похвали и пр. Това, разбира се, е нарушение на законността и интересите на държавата и обществото.
           И така дори от тази възможно най-обща и далеч непълна извороведска характеристика на документите от официален произход[11] става ясно, че въпреки положителните си страни те не блестят с някакво съвършенство, не могат да се смятат за най-сигурния „барометър” за промените и следо­вателно не са безупречен помощник на историка, за да може той да разчита единствено на тях. Очевидно, ако изследователят на миналото иска да изучи задълбочено и всестранно историческите факти, конкретните жизнени об­стоятелства, при които те са протекли, ако иска да възпроизведе истинни и ярки картини от историческата действителност, а това е неотменно негово задължение, той ще трябва да обърне поглед и към други свидетелства на историята, различни  по произход,  характер,  предназначение.
           Разширяването на изворовата база на свой ред представлява, както с известно, сериозна предпоставка за по-издържано социално-историческо, генетическо и ретроспективно изучаване на социалните явления, допринася за разширяване на „кръгозора и полето на действие на изследователя”[12]. По този начин се създават добри условия за задълбочено изследване на много­образието на социалните явления в процеса на някогашното им динамично развитие, за анализиране на тяхната специфика в определени граници от място и време. С други думи, потребността от разширяването на изворовата база на изследователската работа в историята се налага от самата същност на ретроспективното историческо познание, от спецификата на обекта на това познание - явленията и фактите от социалната сфера, „дейността на преследващия своите цели човек”[13], фрагменти от която дейност са и самите писмени свидетелства.
           Сложните и многообразни връзки и взаимоотношения, в които протича реалният живот, неизбежно поставят своя отпечатък и върху писмените свидетелства. И тук „отделното не съществува иначе освен в тези връзки, които водят към общото. Общото съществува само в отделното, чрез отдел­ното”[14]. В нашия случай това ще рече, че информационният модел на нещата в неговата цялост може да се реконструира само като се „съберат” отделните негови фрагменти, намерили място в различни исторически свидетелства. Така че ретроспективното изучаване на социалните явления с помощта на писмени и други свидетелства се оказва възможно само ако тези свидетелства се вземат не изолирано, а в техните генетични взаимовръзки като „реликти” от живия някога живот, който те отразяват[15]. Ето защо не само по пътя на чисто теоретичните съждения, а и самата изследователска практика ни убеж­дава, че единствено чрез възможно най-пълно обхващане на наличния из­воров материал независимо от неговия произход и характер могат да се раз­крият всички страни на изследвания обект, неговите връзки и опосредствания.
           „За изучаване на историческия процес като единно цяло - писа по този повод В. И. Стрелский - е необходимо изследването на различни видове източници, в които е отразена цялата съвкупност от явления на обществения живот, всички негови страни в тяхната взаимна връзка и взаимна обусловеност. Всички тези видове източници отразяват определени страни от историческия процес с присъщия на дадени източници начин”[16]. 
           Сред „видовете източници”, на които непременно трябва да разчита изследователят историк, ако той наистина се стреми към възможно най-пълно обхващане на свързаните с неговата тема писмени свидетелства, а, както видяхме, това е наложителна потребност за познавателния процес, особено внимание заслужават документите от личен (частен) произход и преди всичко основните от тях - мемоари, дневници, епистоларни мате­риали[17].
           За да се разбере истинското познавателно значение на този род извори на историята, тяхното място в историко-познавателния процес, трябва най-напред да се разгледа спецификата на информацията, която те обикно­вено съдържат, нейният генезис, типични качества и свойства. Това обу­славя и методите на работа с тях при различните аналитико-синтетични операции, съставляващи изворовата критика на определени равнища.
           Известно е, че до неотдавна в съгласие със споменатата вече традиция за фаворизиране на официалните документи, която по същество утвърждава и на теоретично, и на приложно равнище едностранчиво отношение към изворите на историята, на документите от личен произход се гледаше с известно недоверие. Смяташе се, че едва ли не при всички случаи те са не­пълноценен, второстепенен носител на ретроспективна социална инфор­мация, необективен, пристрастен отразител на яленията и фактите. Едно от главните съображения за подценяване на тези документи е, че върху техните страници намират отражение не толкова реалните жизнени явления и про­цеси, външните факти, а само мисленето за тях, субективните виждания и съображения. Това схващане, макар и да не е лишено съвсем от основа­ния, както ще видим по-нататък, е едностранчиво и неиздържано. То е твърде близко и до познатата идеалистическа концепция, според която най-съще­ствената особеност на личните документи е, че те са плод само на вътреш­ните, психологическите преживявания у човека, на неговия душевен мир и изобщо на субективната рефлексия в различните нейни модификации. Личните документи, пак съгласно това схващане, предлагат информация, която има тази особеност, че е напълно „автономна”, независима от каквато и да е външна детерминация, т. е. не е подвластна на факторите, обуславящи всяка човешка активност, човешкото мислене и поведение. С други думи, съгласно това виждане документите от личен произход отразяват само „ин­тимната” страна на живота, съкровените мисли и чувства, вътрешния мир. По тази причина те не са в състояние да подпомогнат историка в усилията му да възпроизведе вярно и възможно най-пълно фактологичната картина на миналото, на материалния и духовния живот на хората в цялото негово сложно многообразие.
           Заедно с отрицателите на този род писмени свидетелства има и немалко специалисти, главно извороведи, теоретици и методолози на историята, които отиват в другата крайност, а именно хиперболизират тяхното зна­чение като носители на информация, ролята им в изследователския процес. Впрочем, както показва и самата изследователска практика, при съпоста­вителното извороведско изучаване на различните по произход и характер писмени свидетелства всякога могат да се намерят доводи за прекомерно изтъкване на едни или други предимства или съответно недъзи по отно­шение на информационните качества и свойства на тези документи. Ето защо, за да се избегне абсолютизирането на слабите или на положителните страни на отделните групи от документи (имат се предвид класификационни групи), е необходим преди всичко конкретен, диференциран подход. Няма документи въобще, има конкретни документи, създадени от определени хора, при определени условия, с едно или друго предназначение.
           Такъв подход е задължителен и при всеки опит да се ракрие познава­телното значение и на документите от личен произход, да се покаже тяхното истинско място в историко-познавателния процес. 
           Макар че по посочените вече причини не е възможно да се даде такава извороведска характеристика, която да е валидна в еднаква степен за всички видове лични документи (всяка група от тях има своята специфика), все пак налице са някои техни типични черти, които дават основание да се при­лагат спрямо тях еднакви или поне сродни оценъчни критерии при различ­ните аналитико-синтетични операции над съдържащата се в тях информация.
           Една от типичните черти на документите от личен произход, за която вече стана дума, е, че при тях за разлика например от официалните документи субективното начало в различните негови форми има много по-широко поле на изява. Индивидуалното виждане, субективното отношение към нещата тук обикновено е по-директно и осезаемо. И още нещо: потокът от информация при тези документи е насочен в повечето случаи отвътре навън. Тя отразява не толкова репрезентативната страна на нещата, „сухите” факти[18], а предиз­виканите от тях субективни мисли, чувства, преживявания, характеризи­ращи до голяма степен духовния, а не толкова материалния свят на истори­ческите персонажи, тяхната духовна биография. Тази страна на социалната действителност има важно значение за цялостния познавателен процес. Фактът мислене за нещата, рефлексията като форма на отражение на жизне­ните явления и процеси е също така исторически факт, който не може да бъде пренебрегван при всяка ретроспекция. Хегел дори ни убеждава, че задачата на историка не е в това да узнае какво точно са направили хората, а в разбирането на това, какво са мислили те, каква е била тяхната пред­става за реалния свят, за пътищата към неговото изменение и усъвършен­стване[19].
           Известно е, че много от личните документи, каквито са например днев­ниците, частната кореспонденция с отделни хора, различните приписки и пр., често се появяват в резултат на някакво като че ли непреодолимо жела­ние у човека за откровено, непринудено споделяне на спонтанно породени или пък по-трайни преживявания и размисли, психологически реакции при определени обстоятелства и време. Тъкмо в тези свои документи човек си позволява, взирайки се по-дълбоко в себе си, съзерцавайки своето „аз”, да остави писмена следа и за най-съкровените си пориви и желания, за свои интимни, неподправени жизнени цели, намерения, стремежи. Фактът, че тук е ограничено действието на това, което текстолозите наричат „автоцензура” или „емоционален филтър”, неизбежни при всички документи, предназначени за по-широка разгласа и прочит, превръща този род източници в своеобразен атестат на авторовата индивидуалност, в автентична писмена следа от самоотражението на обществения субект. Неслучайно някои автори гледат на личните документи като на вид портретен жанр, който предлага истинско калейдоскопично многообразие от човешки образи и характери, на човешки съдби, проектирани в контекста на своето време. Затова именно Едмон дьо Гонкур ги нарича „документи за човека”[20], за неговия неповторим свят.
           По тази причина главно личните документи се оказват особено надежден извор за изучаване на това, което Гюстав Флобер наричаше „нравствена история на хората, история на техните чувства”[21], за изучаване на субектив­ната страна на социалното развитие. И действително всеки, който е вниквал по-внимателно в този род писмени свидетелства, от опит знае, че те предла­гат достатъчно сигурен материал за по-дълбоко вникване в душевността на отделни личности, в тяхната емоционална нагласа и характер. С други думи, с помощта на тези документи могат да се правят по-верни изводи за отделния човек, въвлечен в общия поток на времето, за неговите индиви­дуални предпочитания и съответно предпочитанията на обществото, класата, социалната група, с които той е свързан.
           Бидейки носител на особено богата социално-психологическа инфор­мация, на информация за конкретни житейски съдби, личните документи, разбира се, имат значение не само за индивидуализацията на човешките персонажи, за изучаването на техните обществени, нравствени, естетически и пр. възгледи, на тяхната душевност и мисловност.На тези документи трябва да се гледа и като на особено надежден рефлектор на общественото битие и съзнание като цяло, на духовните измерения на едно или друго истори­ческо време, на неговия нравствен колорит. 
           Като емоционални послания от дълбините на времето личните документи могат да се окажат особено надежден инструмент в ръцете на опитния исто­рик, на този, който умее да разбира техния „глас”, за обективна социално­психологическа реконструкция на историческия процес, за по-ярко раз­криване панорамата на изучаваната епоха. С тяхна помощ могат да се пре­създадат съществени страни на народопсихологията, на духовната и емо­ционалната атмосфера, в която са се зараждали и са протичали събитията, обект на исторически изследвания и проучвания. Личните документи дават добра възможност за по-дълбоко проникване в същността на явленията и фактите, помагат да се обяснят с по-голяма увереност идейните, нравстве­ните и емоционалните пружини, които са движили едни или други събития, направлявали са поведението на хората.
           Личните документи имат определено познавателно значение дори и тогава, когато съдържат неточна, невярна информация за нещата или пък отразяват някои парадокси на човешкото мислене и поведение, които, макар и да са алогични и да се разминават със здравия смисъл, в живота играят съществена роля.
           За да бъде по-пълна и завършена извороведската характеристика на документите от частен произход, трябва да се отбележи и това, че на­ред с положителните си страни като носители на социална информация те имат и редица слабости. И при личните документи, както е и с всички останали писмени свидетелства, отрицателно влияние оказват различни фактори от субективен и обективен характер. Доколкото обаче информацията при този род източници е насочена преди всичко към авторовата личност и е по-независима от външни въздействия, тук опасността от субективизъм при отразяване и оценка на различните факти е значително по-голяма, отколкото например при преобладаващата част от официалните документи. Това е и причината някои автори да твърдят, че субективизмът е най-харак­терната черта на всички документи от личен произход без изключение, че информацията, която те предлагат, непременно носи отпечатъка на субек­тивния произвол. Дори и тогава, когато даден автор на личен документ - писмо, дневник и т. н., не изопачава фактите съзнателно и преднамерено, когато той се стреми да бъде напълно откровен и да представи действител­ността такава, каквато тя наистина е била, това още не означава, че той отразява тази действителност адекватно, че представя неин истински аналог, без каквито и да са деформации и несъответствия. В най-добрия случай върху страниците на своя документ авторът може да отрази нещата такива, каквито те са изглеждали в неговите очи, както ги е разбирал. В този смисъл позна­вателната ценност на личните документи е не толкова в представянето на фактологичната картина на живота, а в субективното мислене за нещата - действителността в концепцията на нейния отразител. Това, разбира се, не означава още, че документираната тук фактология, фактите в онтологичен смисъл нямат самостойно значение като доказателствен материал. В случая се има предвид само степенуване на информационната ценност, която не-винаги следва този ред. Не са изключение, ръзбира се, случаите, когато авторовото повествование е насочено само към излагането на „суровите” факти, без какъвто и да е стремеж към тяхното осмисляне, без традиционната емоционално-експресивна окраска на нещата.
           Както вече стана дума, една от най-съществените предпоставки за от­кровено отразяване на реалните факти и субективното отношение към тях върху страниците на различните документи от личен произход е тази, че в процеса на създаването на документа външните въздействия, или това, което условно нарекохме „блокиращи фактори”, не играят съществена роля. Заслужава обаче веднага да се отбележи, че това съвсем не означава пълна независимост от такива въздействия. В случая особеното е това, че у потребителя на подобна информация може да се създаде измамната пред­става за някакво суверенно право на автора на един или друг документ да пише каквото пожелае. Впрочем не бива да се забравя и това, че не всички документи от личен произход са еднакво защитени от споменатите „блоки­ращи фактори". Например мемоарите, личната коренспонденция, интер­вютата, анкетите и пр. още при самото им създаване предполагат наличието и на „обратна връзка” - връзката читател - автор. Оттук именно произ­тича един особено съществен феномен, който характеризира до голяма степен информационните качества на някои видове лични документи, техния ин­формационен потенциал. Става дума за това, че създавайки своя документ, например писмо, авторът непременно държи сметка и за тази обратна връзка, за въздействието върху съответния читател, или както се изразяват социо­лозите - реципиента[22], за неговите евентуални реакции при запознаване с изпратеното му „послание" и т. н. Крайният резултат от такова съобразя­ване с адресата е, че фактически той се превръща в своеобразен съавтор на дадения текст. С други думи, върху белия лист неизбежно се проектира и неговият образ или поне авторовата представа за него, т. е. това, което лингвистите наричат „модел на възможния свят на  адресата”[23].
           Слаба страна на някои от видовете лични документи, например писмата, дневниците и др., е и тази, че в тях много често се дава място и на незначител ни факти, които са свързани с всекидневния живот и бит и не допре-насят с нищо за разкриване на типичните страни на историческия процес, интересуващи по принцип изследователя историк.
           Тъкмо в личните документи, както ще стане дума и по-нататък, особено често се срещат и случаите, когато едни или други авторови мисли са за­кодирани не по пътя на съответно словесно изражение, а чрез това, което още древните са наричали „аргументирано с мълчание” (argumentum ex silentio)[24]. С други думи, в личните документи, и по-специално в дневниците и частната кореспонденция, изобилствуват смисловите явления в скрит вид, т. нар. прссупозициошш факти, словесни „паузи”. Като съставна част на семантичния компонент на езика, „онази негова част, която не получава вер­бален образ, а се крие зад изречението и се подразбира”[25], пресупозицията създава сериозни проблеми при всеки опит за оптимално разкриване и използуване на изворовата информация, на фактите, присъствуващи в текста не само явно, а и иманентно, скрити в контекста[26].
           Пресупозиционните факти, фактите, които говорят между другото и за това, доколко даден автор владее, както казва Л. Н. Толстой, „науката кога и как да се мълчи”, имат особено важно познавателно значение. Те могат да разкрият неподозирани възможности за разширяване на фактологичната основа на историческите изследвания, за вземане на нови решения относно интерпретирането на едни или други факти, за тяхното обективно осветля­ване и осмисляне. В крайна сметка, авторът на даден текст отстоява своята позиция не само с това, което е казал с думи, а и с това, което не е написал, което е премълчал. Ето защо пресупозицията, мълчаливият подтекст дават добра възможност за „попълване” на личностната характеристика на съот­ветния автор, за разкриване на някои допълнителни негови черти. 
           Особената важност на словесно неизразената информация в различните извори имат предвид и онези специалисти, които са склонни да оценяват действителните резултати от критичния разбор на историческите извори, а и от целия изследователски процес по това, дали историкът притежава необходимата извороведска интуиция, за да може да чете еднакво сполуч­ливо както написаното, така и премълчаното, дали владее загадъчния на пръв поглед „език на паузите”, способен ли е да разкрие всеки авторов код, иманентно присъствуващата в текста информация. Така например големият руски учен историк В. О. Ключевски, намира за необходимо да изтъкне, че истинско „тържество на историческата критика” се постига едва тогава, когато „от това, което са говорили хората, след известно време се долавя това, което са премълчали”[27]. 
           И така, документите от личен произход имат редица специфични страни. При тях, както вече споменахме, не липсват и някои недъзи в качеството им на носители на ретроспективна социална информация. Тези недъзи без­спорно създават сериозни затруднения при непосредствената работа с от­делните лични документи, но това съвсем не е основание да се отрича тях­ното място в творческата лаборатория на историка. Самата изследователска практика убедително показва, че информацията, съдържаща се в този род писмени свидетелства, може сполучливо да запълни неизбежните „бели полета” върху картата на науката за миналото, които създават официалните документи. Личните документи именно могат да допринесат много за прео­доляване и на често срещащият се „информационен вакуум" в изследовател­ското поле на историка.
           Макар че по характер, структура, предназначение и т. н. документите от личен произход имат много допирни точки, които, както вече споменахме, дават основание да се говори за типични техни черти като отразители на жизнени явления и факти, между тях има и съществени различия. Те, тези различия, трябва непременно да се имат предвид както при теоретичните съждения относно техните информационни качества и възможности, така и в самата изследователска практика, при различните аналитико-синтетични операции, свързани с изворовата критика. Така например по един начин стои въпросът за познавателното значение на епистоларните материали, а по друг начин - при мемоарите, респективно интервютата, анкетите, припнеките, автобиографиите и т. н. Свои специфични особености имат и дневниците, бележките, свързани с творческата работа на даден автор, а и всички останали лични документи, на някои от които по-нататък ще се спрем. 

* * * 

           Сред личните документи, които могат да окажат непосредствена по.мощ на историка при изучаване на миналото, специалистите отреждат особено място на мемоарите.
           Макар че в извороведската литература, а и не само в нея за този род източници е писано много, правени са различни опити да се обясни тяхната истинска природа, да се осмислят теоретично логико-гносеологичните про­блеми, свързани със създаването и използуването им, в това отношение все още има какво да се каже. Връщането към тези проблеми се налага не само от факта, че и тук е налице известно разминаване във вижданията на спе­циалистите, и особено специалистите от различни области на знанието - историци, извороведи, философи, психолози, физиолози и пр., а и поради това, че в историческата книжнина и сега битуват някои неверии положения, изведени  върху основата на отделни произведения от мемоарния жанр.
           Пропуските в работата по използуването на мемоарите в качеството им на доказателствен изворов материал, които, заслужава да отбележим, далеч не са рядко явление, говорят не толкова за неумение да се борави с емпнрията, а за непознаване на истинската природа на мемоарите, на тех­ния гпоесологичеи статус, на реалните им информационни възможности, субективно-обективно детерминирани.
           Когато се разглеждат мемоарите като ретроспективна форма на отра­жение на някогашната действителност, каквато е и нашата задача сега, първият въпрос, който възниква и който има непосредствено отношение към нашата тема, е: представляват ли те пълноценен извор, или пък, както мислят някои автори, принадлежат към категорията произведения, създа­дени върху емоционална основа, по конюнктурни и други съображения. Отговорът на този въпрос от страна на различните специалисти е твърде различен. Например едни автори са на мнение, че мемоарите могат да имат несъмнена евристична ценност и ако са добросъвестно написани, представ-ляват незаменим помощник на историка. Според М. Н. Покровски „ценни са всякакъв род спомени, които дават този психологичен фон и тези връзки без които наличните в ръцете ни отделни документи могат да се окажат неразбираеми или неправилно разбрани”.
           „Непосредствените свидетели на възникването на документа - продъл­жава Покровски - могат по-добре да изтълкуват неговата буква, откол­кото хора, които се насочват към документа след години, с настроения и представи,   несъществували   преди  това”[28].
           Привържениците на такова схващане посочват като предимство на мемоарите това, че те възпроизвеждат дори по-сполучливо от много други източници взаимовръзките и взаимозависимостите между различните яв­ления и факти, за които разказва мемоаристът, разкриват социалната и психологическата атмосфера, при която са се развивали едни или други събития. За разлика например от официалните документи мемоарите като своеобразна повест за живота ни правят съпричастни с предизвиканите от различните събития лични преживявания, чувства, вълнения у участниците в тези събития, нещо, за което често пъти няма оставена никаква друга документална следа. В своето повествование, проектирано върху психоло­гичния фон на отминала вече епоха, мемоаристът има възможност по думите на един автор да даде „показания пред съда на историята”, да разкрие по-живо и ярко, със съответни подробности колорита на епохата, за която разказва, да ни въведе по-непосредствено, въздействуващо в интимно-битовата страна на живота, в социално-психологическата и идейно-политическата атмосфера, в която са се развивали описваните събития.
           В този смисъл мемоарите могат да се окажат сполучливо допълнение към останалите писмени свидетелства, на които разчита историкът. Те могат да играят ролята на своеобразен ключ за дешифриране на закодираната другаде информация, която в противен случай остава неизползваема, не­достъпна.
           Не са малко и специалистите, които са склонни изобщо да отричат позна­вателното значение на произведенията от мемоарния жанр, да оспорват тяхното право на свидетелство за историческото минало. Тези специалисти обикновено гледат на мемоарите като на тенденциозно и пристрастно отра­жение на живота, като на стилизирано ретроповествование или като на художествен документ на епохата, като документална белетристика. Тук най-често откровеният разказ за преживяното се смесва, както ни убеждава например Мариан Фридберг, „с измислицата и сензацията, с преднамере­ното разкрасяване на нещата в полза на мемоариста, с насилствено осъвре­меняване на фактите”[29].
           Не липсват дори и още no-крайни схващания, според които съзнателно или несъзнателно мемоаристът всякога лъжесвидетелствува пред „съда на историята”, представя деформирано миналото. Мемоарите според тези схващания не са нищо друго освен „амалгама от лъжи и условности”, нагласени според вкуса на читателите от ново време или пък подготвени в отговор на криво разбрана социална потребност, социална поръчка. До­бродетелният участник в събитията, който не се ръководи от користни съо­бражения, изобщо не би се заловил да пише мемоари. Тъкмо това настрое­ние изразяват Бодлер и Стендал, когато в свои писма до братята Гонкур заявяват категорично и недвусмислено, че „никога не биха писали спомени, че никога не биха отпечатали сърцето си, за да продадат това сърце на чита­тел ите”[30].
           Като гледат на мемоаристнката като на вид интелектуален спорт илге като на „извор на безброй заблуждения$[31], отрицателите на този жанр смя­тат, че той само безпокои историята, внася в нея смут и объркване. Мемоаристът според това разбиране едва ли не участвува в някакъв заговор срещу науката за миналото, тъй като той по думите на акад. Тарле на­пример   „малко или много винаги мисли да измами историка”[32].
           Недъзите на мемоарите според тези автори са обусловени не само отг чисто субективни, а и от някои обективни, независещи от мемоариста при­чини. Ето защо авторът на мемоари не е и не бива да се смята за сигурен летописец на своето време. Дори и несъзнателно, против волята си той често извършва ретроспективни козметични изменения на факти и събития или пък повтаря в различна аранжировка известни на науката неща, при­бавя „нови” илюстрации към добре познати стари оценки.
           Често, ръководени от желанието непременно да влязат в историята,, да станат известни, мемоаристите описват не действителния си живот, а този, който биха искали да преживеят. И най-добросъвестните от тях не .могат да бъдат напълно обективни и искрени, не могат по тази причина да възпроизведат докрай  верни   картини  от миналото.
           „Всеки момоарист - четем в един колективен труд на специалисти извороведи - даже ако той иска да бъде докрай правдив, разглежда всичко, което е предмет на неговото повествование, с неизбежното пристрастие„ нещо, което често му пречи да нарисува безусловно правдив образ. Обек­тивността и достоверността, засвидетелствувани от един човек, почти винаги са относителни. Тук понякога играят роля и личните отношения и особе­но често повествованието се оказва в пряка зависимост от идейни и полити­чески фактори”[33]. 
           И ако все пак някой историк се изкуши да потърси помощта на мемоари, той според отрицателите на този жанр трябва да се отнася към тях „с осо­бено недоверие, като към второстепени свидетелства на  съвременници”[34].
           Пак по същите съображения Я. И. Турсевич, руски историк от края на XIX в., предупреждава: „С такива източници изследвачът е длъжен да бъде постоянно нащрек и може да ги използува само след особено прецизна и всестранна критика”[35].
           Основните съображения на тези автори се отнасят до това, че споме­ните представляват не източници „остатъци”, които отразяват непосред­ствено фактите, а източници „традиция”, т. е. носители са на по-късно доку­ментирана информация, откъсната от горещите дири на събитията[36]. 
           За да се съгласим или съответно да оспорим споменатите, както се вижда, твърде риторични и емоционално приповдигнати изказвания, насочени срещу мемоарите като исторически извор (а не въобще като жанр), ще трябва и в този случай да вникнем по-внимателно в тяхната същност като отразители на реални жизнени явления и факти, като форма на ретроспективна рекон­струкция на действителността.
           Една от най-съществените особености на мемоарите в аспекта, който в случая ни интересува, е, че съдържащата се в тях информация е свързана не само с времето, когато са протекли описваните събития, а и с настоящето, т. е. времето, в което се разказва за тях, когато се осъществява припомиянето, реминисценцията. На практика това означава, че обективизацията на ня­когашните мисли, чувства, преживявания, предизвикани от реалните тогава неща, при спомените всякога се осъществява в контекста на културата и социалната практика на друга епоха, върху фона на нов социален декор, при нови обстоятелства. Мемоаристът се връща мислено към дадено събитие или факт тогава, когато вече са станали известни не само резултатите от тях, а и техният действителен отглас, оценките, които са получили, мястото, което „съдът на времето” им е отредил. Когато седне пред белия лист, за да -възпроизведе спомените си, мемоаристът е запознат също и със съдбата на героите, за които трябва да разказва, знае мястото, което са заемали или продължават да заемат, общественото отношение към тях. А това напременно се отразява върху самата ретроспекция, води до известна модерни­зация на оценъчните съждения, влияе върху образа на нещата, пренесени в ново време. Всяка ретроспекция е съвременен поглед към миналото, а миналото, изправено пред огледалото на днешния ден, се вижда по-различно от това, което е било. Така че, независимо дали съзнава, или не съзнава това, мемоаристът неизбежно се влияе от условията, в които живее, подчинен е на повелите на новото време, което властно нахлува и в неговите спомени, формира някои техни страни. Ако използуваме думите на Томас Ман, мо­жем да кажем, че и мемоаристът, както всеки друг човек, „живее не само личния си живот, но съзнателно или несъзнателно и живота на своята епоха и съвремие”[37]. Следователно налице са обективни предпоставки за това, което условно ще наречем „адаптационен синдром” - приспособяване към мисли, съждения, оценки, умонастроения, изведени от контекста на новото време. Налице е следователно инфилтрация на нови мисли и съждения, което на свой ред довежда до някакво компромисно „съжителство както на първоначалните впечатления, така и на късни възгледи”[38]. Това именно дава основание да се каже, че мемоарната информация като проекция на вчерашното върху екрана на днешното на практика се оказва двойно детер-минирана: от историческото време, когато са протекли събитията, и от времето на тяхното описание. Новото време, отблясъкът на настоящето върху спомена за миналото, може да се отрази върху селекцията на фактите и тяхното степенуване по значимост, върху тяхната интерпретация, върху собствените акценти на мемоариста.
           Неизбежната социална адаптация към новите условия на живот поня­кога става причина и за конюнктурни компромиси между собствените виж­дания на мемоариста и изискванията на новото време, на потенциалните читатели на мемоарното повествование. Ето защо мнозина автори, като вземат предвид ерозиращата роля на темпоралната дистанция, подчертават, че е трудно и дори невъзможно за мемоариста да преодолее гравитацията на новото, за да изчисти от праха на времето фактите, за които разказва, да ги покаже с техния истински блясък, такива, каквито те наистина са били. Впрочем опитът на мнозина мемоаристи подсказва, че на практика не всеки умее да изтръгне съвременен смисъл от преживяното в миналото, от съхраненото в паметта, без да се стига до осъзнато или неосъзнато коригиране на ретроатмосферата, без да се внася нещо допълнително.
           Все като обективна предпоставка за модернизация на социалния пей­заж от миналото при ретроспективното описание е и фактът, че обличайки в думи някогашните свои мисли, постъпки, житейски позиции и т. н., за да им даде втори живот, мемоаристът е длъжен да ги направи разбираеми и достъпни за новото време. В случая той трябва непременно да държи сметка за това, че сферата на ценностите, характеризираща и духовните черти на новите, поколения, към които той адресира своето повествование за някога преживяното, е по-различна от персонажа на мемоарите. Следо­вателно необходим е и своеобразен „превод” от „езика” на една епоха ма „езика” на друга, съпоставяне със съвремените ценностни критерии. Това на свой ред също така води до известно нарушаване на историзма, на досто­верността на описанието.
           Особено трудна е реконструкцията на някогашните оценъчни съждения върху фактите, или това, което някои автори наричат опит „да се оценяват понятията на една епоха според понятията на същата тази епоха”[39], а не от хребета на съвременното мислене. Изобщо трудно е да се потопим пов­торно след години в нашите някогашни мисли и през това време нищо да не се е променило. Тези трудности, както показват самият живот и социал­ната практика, нарастват правопропорционално с изтеклите години, които разделят мемоариста от описваните от него събития. Колкото повече са те, толкова по-малки са шансовете за възпроизвеждане на верни картини от някога видяното и преживяното. След време, подчертава по този повод акад. А. М. Термигоров, „не всеки може да отдели главното от второстепен­ното. Димът на времето покрива много събития и лица от миналото,всичко, което е станало преди няколко десетилетия. Трудно е да се пишат спомени и поради това, че настоящето като прожектор осветлява миналото, заставя много факти от минали години да се преценяват от позициите на днешния ден”[40].
           И така, времето неизбежно води до известна еволюция в съзнанието на мемоариста. Тя, тази еволюция, понякога засяга дори и основни моменти в ценностната система на човека, засяга негови мирогледни, социални и идиши позиции, неговото естетическо отношение към фактите, към едни или други обществени критерии. Размишлявайки върху това в своя Днев­ник, братя Гонкур са отбелязали следната своя мисъл: „...казват, че физи­чески човек се обновява всеки седем години. А духовно човек не се ли обно­вява по-често? Колко души умират в човека, преди самият той да умре?”[41] Така че, когато мемоаристът говори за себе си, особено ако неговото пове­ствование обхваща по-дълъг период, той фактически описва не един живот, а като че ли живота на повече хора.
           За да се разберат по-добре обективните предпоставки, обуславящи споменатото несъответствие във вижданията на мемоариста през различно време, трябва непременно да се вземе предвид и ролята на т. нар. колек­тивна памет, т. е. създаденото колективно мислене за нещата. Това мислене, както е известно, се формира по отношение на всяко по-значително явление в социалната сфера, на всеки факт, който е вълнувал определен кръг от хора, оставил е някаква следа в тяхното съзнание. 
           Съществена особеност на колективната памет е, че с течение на времето формираният от нея образ на нещата се утвърждава, започва да играе доми­нираща роля, приема се като истинен и постепенно коригира несъответващите му представи у някои хора. Впрочем социалната практика е дала не един пример, от който може да се види, че заедно с отдалечаването на дадени събития, с тяхното отшумяване в съзнанието на съвременниците намалява и стремежът към коригиране на съхраненото в обществената памет, на постигнатото, макар и относително единомислие по отношение на няко­гашните явления и факти от живота. Малцина са тези, които са готови с охота да напуснат спокойното пристанище на утвърдените вече истини, на създадения на пръв поглед окончателен образ на нещата, намерил като че ли вече окончателно своето място в ценностната скала на обществото, за да търсят други, забулени вече от времето истини (това най-често остава задача единствено на изследователите на миналото, на историците). Тъкмо тези формирани от колективната памет, от различни външни домииации истини неизбежно дават своя отпечатък и върху качеството на припомнянията от страна на мемоариста, върху аксиологичните аспекти на мемоар-ното повествование.
           Това влияние на свой ред може да бъде както положително, така и отрицателно. Положителното в случая е това, че колективната памет помага да се съхранят за по-дълго време, практически за цял живот някои подроб­ности, детайли от събитията, към които е насочил вниманието си мемоа-ристът и които в противен случай биха се заличили в неговата памет. Отри­цателното въздействие на колективната памет намира израз в „пренасянето”, обикновено несъзнателно, механично, на готови гледища, на чужди оценки и отношения спрямо един или друг факт. Този феномен напомня твърде много на това, което текстолозите наричат интерполации, допълнителни наслоения върху каноническия, дифинитивния текст[42]. А интерполациите, както е известно, съвсем не са положително явление. Те могат да доведат до неверни изводи при текстологичните наблюдения и в крайна сметка до деформирано представяне на истинските авторови мисли.
           Външните въздействия при формирането на едни или други оценки за нещата, които са предмет на припомняне, разбира се, не бива да се свързват само със споменатата колективна памет. Тук имат значение и оценките за дадени събития в историческата литература, в печата и различните други средства за комуникация. За настъпването на някои промени в субективните виждания на участниците в събитията невсякога е необходимо продължи­телно време, съответна темпорална дистанция. Понякога тези промени могат да дойдат съвсем наскоро, дори и в хода на събитията.
           Любопитни свои наблюдения върху доминацията на чуждите оценки при формирането на окончателен свой образ за нещата, за преживяното и видяното споделя Л. Н. Толстой. Според него под влияния на външни въз­действия (внушения) човек е в състояние да се разколебае в сигурността на своето мнение дори и за неща, на които той е бил непосредствен свидетел, видял ги е с очите си, оформил си е собствена представа за тях. 
           За илюстрация на това си схващане Толстой привежда пример с ролята на т. нар. релации, издавани от съответните военни институции по време на война. Запознавайки се със съдържанието на подобни релации, изразяващи, разбира се, официалната версия за хода на дадено сражение, за резултатите от него, за неговото значение и т. н., участниците в сражението са склонни да приемат тази версия за единствено меродавна и тогава, когато тя про­тиворечи на техните субективни впечатления и оценки. На практика според писателя пренастройването на друга мисловна вълна протича така: веднага след появяването на релацията участниците в съответното сражение започ­ват да повтарят, да преразказват нейното съдържание, докато най-после му повярват и изоставят „с облекчение” предварителното си мнение, оформено под непосредственото въздействие на събитията, разиграли се пред техните очи[43].
           Тези и други някои слаби страни на ретроспективното възпроизвеждане на картини от живота, на преживяното, има предвид известният наш ме-моарист Михаил Маджаров, за да произнесе още преди повече от половин столетие следната своя „присъда” над мемоар и етиката изобщо, над опти­мистичната вяра у някои, че мемоарите представляват сигурен извор на историята: „Мемоарите - казва той - колкото и да са интересни, имат този важен недостатък, че са съставени след събитията; а и че повечето пъти съдържат мисли, които отражават не това, което се е мислело и крояло преди или във време на събитията, а онова, което приляга на свършените факти. Мемоарите имат повече личен характер и изразяват такива лични мнения, които често са противоположни на онова, което същият автор е поддържал преди да са станали събитията”[44].
           За да бъде по-пълна извороведската характеристика на мемоарите като носители на ретроспективна информация, трябва да се вземе предвид и фактът, че обикновено те имат характер на своеобразен личен отчет пред поколенията за преживяното и стореното. В тях мемоаристът рисува заедно с образите на останалите персонажи и собствения си образ, характеризира едни или други свои личностни черти. Но за да разкрие и покаже човек себе си такъв, какъвто е в действителност, да даде искрен, неподправен отчет за житейския си път, за собствения индивидуален опит, това съвсем не е лесно. Най-напред тук като че ли се изправят и някои непреодолими психологически бариери, за които говорят още древните автори, а именно, че „всеки е най-малко познат на себе си” (minime sibi quisique notuses). Това ще рече, че в собствените си очи човек обикновено се вижда по-различен, отколкото в очите на другите, най-важното - от това, което е той в дей­ствителност. Изглежда не е съвсем лишено от основание парадоксалното на нръв поглед твърдение на бележития английски писател Е. Форстър, че у човека „има нещо непредвидимо”, поради което „ние не знаем кои сме и не можем да знаем какви са другите”[45]. Ето защо дори когато е налице искрен стремеж за откровено представяне на собственото „аз” и още повече на „азът” от миналото, съвсем не е изключено разминаване с някои истини, представяне на такъв собствен образ, който поне в детайлите да не е верен, да не е познатият на другите образ, в това число и иа участниците в описва­ните събития. Що се отнася до искрения стремеж за вярна и точна самообри-совка, за напълно откровено представяне на нещата, някои автори се отнасят скептично и към такава една възможност. Според А. С. Пушкин например „да пишеш свои мемоари е увлекателно и приятно. Никого не обичаш, ни­кого не познаваш така, както себе си. Но е трудно. Да не лъжеш можеш, но да бъдеш искрен е фактически невъзможно”[46]. Като че ли, за да подсили тази мисъл на великия руски поет и да потвърди, че е особено трудно нещо мемоаристът да бъде напълно откровен и безпристрастен летописец на своето време и на своите дела, X. Хайне с присъщата си категоричност отбелязва, че дори „с най-добра воля за чистосърдечност човек не може да говори прав­дата за себе си”. „Това не се е отдавало на никого”[47] - заключава поетът.
           Както вече споменахме, един от най-често използуваните аргументи, с които се оспорва надеждността на голяма част от мемоарите като извор на историята, е, че те повече от всяко друго писмено свидетелство носят върху себе си отпечатъка на авторовата индивидуалност, често и в нега­тивната й страна. Субективизмът, изтъкват мнозина познавачи на мемоарпия жанр, има тук своите психологически корени, той им е вътрешно присъщ[48], явява се като задължителен компонент на всяка ретроспекция. Конкретен израз на субективизма е стремежът на някои мемоаристи да вместят фактите от миналото в прокрустовото ложе на сегашни лични желания и интереси, да се застави при всички случаи историческото време да заговори в полза на мемоариста, за неговата безпогрешност, прозорливост, добродетелност и т. н.
           Опасностите от субективен произвол при възпроизвеждането на картини от миналото нарастват главно от това, че мемоаристът има възможност някак по-безнаказано да даде простор на припомнянията си относно няко­гашните си лични виждания към нещата, за които разказва, да дава не­верни квалификации за събития и хора, да изразява свои симпатии или антипатии към тях, като облича личните си чувства в приемлива, особено за по-неосведомения читател, правдоподобна форма. Потенциална възмож­ност за по-свободно изразяване на лични пристрастия, за замяна на дока­зателствата с различни морални заклинания или безпринципни възхвали създава обстоятелството, че нерядко в мемоарите се говори за явления, случки, преживявания, диалози, за които няма оставена друга следа, няма други свидетели. По тази причина твърденията на мемоариста, дори и когато будят основателни съмнения, мъчно могат да се опровергаят с факти. Всеки читател на мемоари сигурно от собствен опит знае какво недоумение будят често срещащите се описания на събития и случки, станали преди цели десе­тилетия, а понякога и в най-ранната детска възраст, за които мемоаристът разказва с големи подробности, привежда последователно свързани помежду си обстойни диалози, като че ли разполага с магнетофонен запис за тях. В такива случаи трябва да се приеме, че става дума за някакви изключи­телни човешки възможности или пък е нещо друго. Този „ребус” естествено всеки читател следва да реши сам за себе си, за да се довери на мемоариста, или, обратно — да не му вярва. Ако този читателе историк, потърсил по­мощта на съответните мемоари, тогава нещата значително се усложняват. Споменатата формално изгодна позиция на мемоариста да рисува карти­ни от миналото, без да се придържа строго във фактите (разбира се в случая става дума за недобросъвестни мемоаристи, които са склонни не толкова да възстановяват, колкото да измислят), е една от причините, поради които в различните спомени могат да се срещнат немалко противоречиви характе­ристики за участници в събития, за отделни явления и факти от нашата история.
           „Всички знаят - писа по този повод Иля Еренбург - колко противо­речиви са разказите на очевидците на едно или друго събитие.”[49] 
           Случва се дори така, че понякога мемоаристът, давайки простор на своето въображение, което в случая означава пак субективизъм, анализира не действителни събития и факти, а своите впечатления за тях, своето отно­шение към това, което е било или дори което само би могло да бъде.
           Когато се разглежда въпросът за мемоарите като специфична форма на отражение на някогашната реалност, като сложен синтез от непосред­ствени свидетелства на автора за себе си и от опосредствени свидетелства за другите участници в събитията, не може да не се отдели необходимото внимание и на обстоятелството, че те по думите на един автор представляват „капризен запис на паметта”[50]. Следователно реалните репродуктивни свой­ства и възможности на човешката памет преди всичко предопределят до голяма степен и качеството на информацията, възпроизведена по пътя на припомнянето.
           Всъщност какво представлява човешката памет, може ли тя, и до каква: степен, да съхрани и след време да възпроизведе достоверна информация за миналото, за преживяното, наученото? Този въпрос възниква неизбежно при всеки опит да се разкрие истинската природа на мемоарите, техните информационни качества и възможности, а в нашия случай - тяхното място в историко-познавателния процес.
           Ако се обърнем с такъв въпрос към мемоаристите, мнозина от тях ще се опитат да ни убедят в съвършенството на паметта, в нейните безкрайни репродуктивни възможности. Някога Ж. Ж. Русо от страниците на своите знаменити „Изповеди” уверявал читателите си, че възпроизвежда докумен­тално точно своите мисли, чувства, преживявания отпреди три десетилетия. „Аз си спомням - пише той - мястото, времето, тона, погледа, жеста, обстоятелството, нищо не ми убягва." Русо е убеден, че неговата памет е съхранила добре дори усещанията за някогашната „температура на въздуха”, багрите  и  миризмите,  всичко отличително на обстоятелствата”[51].
           Подобни мисли относно възможностите на собствената памет споделя и Ж. Гонкур. Своите далечни „повехнали” спомени, своето мислено връщане назад към преживеното той сравнява с „цъфнал отново хербарий”, при който някогашната действителност оживява повторно „в главата и сърцето” със същата свежест и аромат, каквито тя е имала преди това[52]. Но дали този „цъфнал отново хербарий” ще ни върне наистина към своя първообраз, дали от него ще се разнесе същото благоухание, което са имали свежите и дъхави някога цветя, лишени вече от живителните си сили? Ето този е въпросът, или поне един от основните въпроси, върху който спорят от сто­летия наред специалисти от различни области на човешките знания - психолози, физиолози, социални психолози, философи и др. Те обаче и до днес не са изяснили окончателно дори най-съществените проблеми от­носно „механизма” и „технологията” на това изключително „фиксиращо устройство” - паметта, не са дали категоричен отговор на въпроса за ней­ните действителни качества и възможности като „архив на миналия опит”. Ако разлистим страниците на който и да е труд по психология, ще видим, че според специалистите в тази област на знанието, а това потвърж­дава и всекидневната житейска практика с безброй примери, паметта като „функция на висшата нервна система, макар и да изпълнява изключително важни задачи, не е най-съвършеното нещо у човека. Нейните недъзи като „средство за консервиране на преживени състояния”, както често я наричат, се проявяват при различните хора в различна форма и степен, с различни нюанси. Това ще рече, че макар и да е подчинена на едни и същи биологични закони, у различните хора паметта има различни възможности. Различна е и нейната насоченост по отношение на приемането и „консервирането” на получената отвън информация, по бързината на запомняне и по качеството на възпроизвеждане на запомненото. Това именно дава основание на специалистите да говорят за различни видове памет - двигателна, образна, словесно-логическа, емоционална. В основата на това делене лежи преди всичко склонността на хората в зависимост от техния темперамент, светоусещане, емоционална нагласа, професионална подготовка, знания и пр. да запомнят по-добре или по-зле различни явления и факти, различни страни от живота. Различен е и диапазонът на възможностите на човешката памет да съхранява получената отвън информация. У едни хора репродуктивните резерви са особено големи, у други - обратно.
           В литературата са отбелязани немалко случаи например на феноме­нална памет, при която човекът е в състояние да си припомня през всяко време безкрайно много подробности, дори и от най-незначителни неща. Такава памет е имал например Гюстав Флобер. За него Ги дьо Мопасан писа: „...паметта му беше изумителна: той помнеше главата, страницата, абзаца, където преди пет или десет години му се бе удало да намери в почти неизвестна книга някаква необходима подробност - и още - обемът на знанията му бе неизмеримо широк”[53].
           В нашия случай, разбира се, от значение са не изключенията, а типич­ните особености на човешката памет и в частност нейните също така типични слаби страни, за някои от които по-нататък ще стане дума.
           Заслужава да се отбележи най-напред, че макар паметта като особено съществен феномен да е привличала вниманието на много специалисти още в най-дълбоката древност, нейният „секрет” не е разкрит докрай дори и от съвременната наука. Твърде малко всъщност са се придвижили напред решенията на „загадките”, които са вълнували древните мнемоници, тези, които са се мъчили да проникнат в тайните на паметта и да помогнат с нещо за подобряване и усъвършенствуване на нейните възможности, за избавяне на човека от прокобата на Лета.
           Безсилието да се разберат тези „тайни” е причина и в наши дни да се срещат изказвания дори от специалисти, че човешката памет продължава да е някаква „велика мистерия”, „неразгадаем шифър на природата”.
           Сред различните научни или наукообразии схващания относно реал­ните възможности на запомнящия „механизъм” да съхранява и да възпро­извежда истински аналози от някогашната действителност като че ли над­деляват тези, които поставят под съмнение така щедрите внушения на някои мемоаристи, че са в състояние да възпроизведат точни и неподправени кар­тини от миналото.
           Всъщност скептицизмът относно неограничените репродуктивни въз-жности на паметта не е никак ново явление. Той е присъщ и на мнозина древни автори, в това число и на някои от най-изтъкнатите далечни пред­ставители на историческата мисъл. Така например, близо пет столетия преди нашата ера „най-дълбокомислещият историк на древна Гърция” - Тукидид, характеризирайки своя метод на работа с историческите източници, използувани при написването на забележителния му труд „История на Пелопонеската война”, посочва, че той не се е доверявал на възстановяваните по памет свидетелства на очевидци. Те са най-често неточни, непълни, при­страстни[54].
           С голямо подозрение към подобни „показания” на свидетели са се отна­сяли и редица древни римски историци, които все пак в практиката си са прибягвали и до помощта на ползуващите се с голяма популярност в онова време спомени на изтъкнати държавници, военачалници и др. Недоверие в точността на припомнянията е имал и авторът на първата световна исто­рия - Полибий (II в. пр. н. е.), който мъдро е съветвал своите съвременници, че „на очите си трябва да се доверяваме повече, отколкото на ушите”[55].
           По косвен път може да се съди, че такова отношение към свидетелствата на очевидци в качеството им на доказателствен материал при изучаване на едни или други събития са имали още Салюстий, младият съвременник на Тацит - Светоний и др.[56] 
           Този скептицизъм не е изживян нито през средните векове, нито по-късно, за да се пренесе, както вече се каза, и в наше време.
           Що се отнася до многобройните внушения на мнозина от мемоаристите, и в миналото, и сега, че дори след цели десетилетия те си спомнят за всичко, за което разказват така добре, като че ли събитията повторно протичат пред очите им в момента на тяхното описание, можем да не им вярваме чак тол­кова. И мемоаристът е човек, както всеки друг, и едва ли може да се смята за по-защитен от неумолимите закони на времето, от това, което Гьоте на­ричаше „вечни, велики, могъщи закони” на живота, определящи в крайна сметка границите на всички наши възможности, в това число, разбира се, и на паметта.
           Корените на слабите страни на образите на нещата, реконструирани по пътя на припомнянето, следва да се търсят още при сетивното познание, при възприемането на явленията и фактите, към конто впоследствие се връща мислено мемоаристът. Това намира израз, от една страна, във възможността на хората да запомнят различни моменти от живота в зависимост от своята психическа, емоционална и пр. нагласа, от своята обща и специална подго­товка. От друга страна, значителна роля тук играе присъщият на всяко запомняне селективен, избирателен характер. Избирателният характер на паметта, или т. нар. от австрийския невропатолог и психиатър Фройд „про­цес на изгонване” (за него говори и Ив. П. Павлов), е такова явление, което има в основата си присъщата на човешкото съзнание способност за селек­тивно отношение към приемането за „съхранение”, т. е. запаметяването. Това качество на паметта е причина тя да изоставя периодично, да „изхвърля” някогашни спомени, и по-специално тези, които са свързани например с по-неприятни и нежелани преживявания. Тази особеност на паметта води до това, че, обръщайки поглед назад, човек или изобщо не намира съхранен спомена от такива преживявания, или пък проявява склонност към по-романтично отношение спрямо онова, което все пак е останало. С времето човек става по-снизходителен, отнася се често с известно умиление дори и към факти, които навремето са предизвиквали неговото негодувание, огорчение, неприязън. „Сладък е споменът за миналите нещастия” (Dulcis malorum praeteritorum memoria), гласи един древен афоризъм, надмогнал вековете. Казваме „надмогнал”, защото по същия начин мислят и мнозина съвременни мемоаристи, а и не само мемоаристи.
           „Такава е човешката природа - писа Цв. Ангелов, автор на редица спомени, ползуващи се с голяма популярност - болката преболява, приглъхва, забравя се. А ласката, получена преди години, става заселница на сърцето...”[57] 
           Любопитно е, струва ни се, да се отбележи по какъв начин характери­зира тази особеност на човешката памет и италианският писател Чезаре Мар­ки, автор на известната и у нас книга „Данте в изгнание”. Според една не­гова иронична забележка склонността на човека за романтичен поглед към това, което би трябвало да му навява само неприятни, тъжни мисли, се дължи на „оптическата измама на ума, която неизбежно представя мина­лото по-красиво, отколкото е било в действителност. Колкото повече се отдалечаваме от него, то по-силно ни очарова и чувството ни започва да страда от късогледство”[58].
           Отрицателната роля върху припомнянето играе, както е известно, а стареенето, а мемоарите се пишат комай по това време. При стареенето се забелязва обратен процес на запомнянето, а именно постепенно по-бавно, или по-ускорено „заличаване” на съхранените в паметта следи от преживя­ното някога. Неслучайно някои сравняват метафорично паметта с „горяща свещ”, чийто пламък постепенно, но неумолимо унищожава и самата тази свещ превръща битието в небитие. След години става така, че възпроиз­веждайки картини от миналото, мемоаристът, особено ако той е на преклонна възраст, може да обърка хронологията на различните житейски ситуации, тяхната последователност, да припише постъпки и действия от едни хора на други, които е възможно изобщо да не са свързани с тях и т. н.[59] Поня­кога мемоаристът може неусетно да смеси това, което е чел или слушал, със свои лични впечатления и преживявания от миналото, да си припише съвсем непреднамерено и подвизи на някои например литературни герои. По тази причина се случва и така, че това, което за мемоариста е спомен за едни или други по-нови събития, се оказва репродукция на стари припомияния.
           На едно място Хемингуей отбелязва, че истинското повествование непременно оставя трайна диря в съзнанието и за него „читателят трябва да си спомня... като лично преживяване, а не като нещо прочетено”[60]. Изглежда, че това на пръв поглед едва ли не парадоксално изискване на аме­риканския писател към неговите събратя по перо има своите психологически предпоставки и в смисъла, в който тук разглеждаме въпроса за темпо­рално обусловените обрати в човешката памет.
           „Паметта - казва но този повод един от най-добрите наши познавачи на мемоаристиката като литературно-исторически жанр - Симеон Радев - е голям измамник. От видяното днес тя прави далечен спомен”[61].
           Грешките, които може да допусне паметта, т. е. т. нар. lapsus memoriae, разбира се, не се свеждат само до грешки в хронологията. Паметта може според един съвременен изследвач на мемоариия жанр да изопачи действителността най-малко в три направления: по отношение на времето (това, за което говорихме), по отношение на мястото на действие, т. е. където са се развивали описваните събития, и накрая по отношение на самия ход на тези събития[62].
           Казахме вече, че мемоарите представляват такава форма на възпроиз­веждане на различни картини от миналото, при която субективният фактор играе твърде съществена роля, има широко поле за изява. Субективното начало дава своя отпечатък още в процеса на самото запомняне и по-спе­циално при генезиса на подлежащата на запаметяване информация, при сетивната степен на познание. Това е така, защото, както е известно и от марксическата гносеология, сетивното познание не е механичен акт, а има реактивно-творчески характер. Фактите и явленията се отразяват в човеш­кото съзнание не като върху огледална плоскост, а се „пречупват”, т. е. придобиват статус на познавателен образ, на субективизирано копие на действителността. Затова сетивната представа за нещата не бива да се отъждествява със съществуващата външна дей­ствителност[63]. При формирането на познавателния образ на тези неща оказват определено въздействие и цял ред лични качества на отразителя, като жизнен опит, нравствена, гражданска и мирогледна позиция, идеоло­гическа и политическа настройка, емоционално състояние и т. н. С други думи, възможностите на мемоариста като познаващ субект предопределят и качеството на запомненото, на приетите за „съхранение” картини от зао­бикалящата го действителност. Тази действителност представя много повече материал за „регистриране” , отколкото човек е в състояние да обхване. И ако са налице ограничени субективни възможности в това отношение, не е трудно да се разбере каква ще бъде информационната наситеност на запомненото, неговите познавателни качества. Така например един неосве­домен човек, наблюдавайки даден непознат за него обект или явление, трудно ще разбере и запомни това, което е пред очите му. В най-добрия случай неговото внимание ще се спре само върху общото, това, което е върху повърхността,   а   не  същественото,   значимото,   типичното.
           „Възможността на различните свидетели да виждат и да предават видя­ното не са еднакви - отбелязва П. Анчев. - Един ще се впечатли от едно, друг - от друго. Зависи от културата, от идейната ориентация, характера, настроението, способността на пишещия. Ако той като личност е посред­ствен, ако не е разбрал смисъла и значението на събитията, ако не умее да наблюдава и да извлича поуки от видяното, той не е свидетел на епохата. Неговото свидетелство ще има периферно значение и в най-добрия случай ще допълва  общата  представа за даден  период от време”[64].
           В цялата си пълнота обаче субективното начало в мемоарната лите­ратура се проявява при самото описание на събитията, т. е. при използу­ването на съхранената в паметта информация. По време на този процес първо­начално изпитаните чувства, чувствата, породени в самия ход па събитията, за които разказва мемоаристът, се възпроизвеждат не свободно и в техния „чист” вид, а по селективен път, подлагат се на съответна мисловна обра­ботка, на своеобразна филтрация, за резултатите от която вече стана дума. Тъкмо субективните качества на мемоариста играят решаваща роля и в преодоляването донякъде на споменатите вече обективни предпоставки за неточности и непълноти в мемоарното повествование, в ретроспекцията като цяло. Например в качеството си на летописец на своето време прецизният мемоарист, този, който има чувството за отговорност пред поколе­нията и историята, в никакъв случай не може да се задоволи само с това, което се е съхранило в неговата памет, за което си спомня по-ясно или по-смътно. Като има предвид недъзите на човешката памет изобщо, колкото и да е уверен в себе си, в непогрешимостта на своите припомняния, той е длъжен да извърши съответни допълнителни проверки, съпоставителни проучвания чрез други източници - архивни материали, печатни издания, исторически изследвания, сведения на други участници в описваните съби­тия и т. н. Тези проверки по думите на М. Маджаров ще „послужат като контролно средство за оборването на много легенди..., създадени за оправ­даването на известни грешки”, ще помогнат за сверяване „показанията” на собствената памет[65]. 
      Неслучайно нашите най-добри мемоаристи, наследниците на традицията, чието начало постави още Захари Стоянов с неговите забележителни „За­писки по българските въстания”, проявявайки „безмерна вярност към исто­рическата правда”, или, ако продължим мисълта на автора на „Записките”, ще кажем още - вярност към „светата истина”, при работата си над своите спомени всякога се обръщат и към допълнителни автентични свидетелства на епохата, в която искат да въведат читателя.
          За да се даде възможно най-точен отговор за мястото на произведенията от мемоарния жанр в историко-познавателния процес, трябва да се отдели внимание и на едно сравнително ново явление в мемоаристиката, което като че ли все повече се налага в практиката. Става дума за случаите на свое­образна симбиоза между мемоарист и литературен работник, за т. нар. литературно-художествена обработка на мемоари. Тъй като тази обработка има не само положителни, а и отрицателни страни, доколкото влияе и върху самата познавателна, извороведска ценност на спомените, сред специали­стите се водят оживени спорове не само върху формите на нейното прилагане, а изобщо и за правото й на съществование. Като че ли надделява мнението, според което намесата на литературния работник и стилиста в мемоарното повествование най-често е вредно, отколкото полезно. „Нахълтването на трето лице в авторовия текст - отбелязва В. С. Голубцов - води до изо-пачаване на истинските събития. Създава се възможност за модернизация на фактите, изложени от мемоариста. Главното тук е, че такива мемоари престават да са мемоари”[66]. Особено неблагоприятна, „с много и често пъти гибелни рискове” според някои автори е намесата на некомпетентни лица, които не държат сметка за спецификата на произведенията от мемоарния жанр, за тяхното съществено различие от белетристиката, от всяко художе­ствено пресъздаване на живота. Външната намеса в записките на мемоариста независимо от това, че е подчинена на иначе благородната цел да се помогне за повишаване на тяхната литературно-художествена стойност, без да се навреди на фактологията, на практика води до една нежелана мо­дернизация на първообраза. Като изменя индивидуалността на авторовия език, езика на дадена епоха, географски район и т. н., литературният ра­ботник, без дори да подозира това, служейки си и с чисто белетристични похвати, изменя колорита и атмосферата, създадени от първообраза, съот­ветно историческия, психологическия и емоционалния фон, върху който са се проявили и са оценявани навремето дадени събития и факти. Така че, макар и да е насочена само към стилистични изменения на текста, тази на­меса води неизбежно до промени в структурата на смисловото ноле на първо-основата, а оттам н до нарушаване на историзма, до изопачаване на истори­ческата действителност, нещо, което фактически обезценява самите мемоари[67].
           „Бих казал на първо място - споделя по този повод Н. Хайтов - че при една литературна обработка мемоарът може напълно, изцяло и безвъзвратно да загуби качествата си на мемоар, в смисъл на една лична изповед с всич­ките емоционални багри и акценти, които личността на автора й предава. Това „затриване” на мемоара се извършва при онзи вид литературна обработка, която си служи с поголовния преразказ. Като подменя характер­ните за автора думи и словосъчетания на думите, литературният помагач въвлича своя емоционален свят в обработвания мемоар и по този начин го видоизменя в най-съкровенната му сфера – художествената”.
           „Практиката потвърждава - продължава по-нататък Н. Хайтов, - че при богата фактическа основа един талантлив преразказ може да създаде худо­жествено и даже високохудожествено произведение с голяма документална и литературна стойност, но този вид произведение вече не може да има ка­чествата на мемоар”.
           Без да се нарежда сред тези, които безусловно отричат ползата от спо­менатата симбиоза между мемоаристи и литературни работници стилисти, Н. Хайтов с основание подчертава, че литературната обработка на мемоари е много отговорна дейност и на нея следва да се гледа като на „особен вид изкуство - един своеобразен творчески процес в най-точния смисъл на думата”, при който обработващият текста литературен работник трябва да се отнася с високо чувство на отговорност както пред мемоариста, така и пред читателя. Той е длъжен, подлагайки на истински „микроскопски анализ” съответния мемоар, да проникне дълбоко в неговото съдържание, да се взира „във всяка дума, във всяко изречение, като долавя и открива текста и подтекста, ритъма и мелодиката” в езика на автора на мемоарния текст, без да налага своето присъствие вън от композицията на произведе­нието”[68].
           Най-порочният вариант на тази „симбиоза” между литературния ра­ботник и мемоариста представляват случаите, когато авторът на спомените се задоволява само с това да нахвърли някои лични бележки, да даде „суро­вия материал” и всичко останало да предостави на своя помощник стилист. В такъв случай, разбира се, на „изхода” се получава не мемоар, „а само негова форма, съчинение на литературния работник”[69].
           Неблагоприятно въздействие върху резултатите от съвместната работа между литературен помощник и мемоарист оказва и възникващият понякога своеобразен „конфликт” между съхраненото в паметта и потребностите на повествованието. Литературният помощник обикновено се стреми към създаването на литературно завършено произведение. В същото време обаче впечатленията на мемоариста могат да се окажат недостатъчни за реализа­цията на подобен замисъл и по такъв начин се създават потенциални въз­можности за разширяване на историческия фон на спомена за сметка, раз­бира се, пак на автептизма, на историческата достоверност на ретропове-ствованието[70].
           Аргументите на привържениците на „художествената интервенция” над първообраза, създаден от мемоариста, се свеждат до това, че намесата на стилистична ръка е крайно необходима, а в много случаи дори задължи­телна. Съображенията са, че не всеки мемоарист е добър повествовател и разказвач, не всеки умее да използува езиковото богатство, за да възпроиз­веде истинските си преживявания, мисли, чувства, за да нарисува живо, увлекателно, въздействуващо различните картини от миналото, за да пре­дизвика съответни преживявания у своите читатели.
           Доколко е целесъобразно създаването на този род мемоари и дали това наистина може да се назове мемоари, по този въпрос, както вече видяхме, се спори. Спорът сигурно ще продължи още и какъв ще бъде неговият изход, е трудно да се каже. В случая е важно, че такива мемоари съществуват и че използуването им като исторически извор поставя изследователя историк пред сериозни изпитания.
           Както при работата над всеки друг писмен текст, върху който е упраж­нена някаква външна намеса, така и при подобен род източници е необходим специален извороведски подход. Необходимо е най-напред умение от страна на историка да разграничи добре това, което принадлежи на мемоариста, т. е. първоосновата на текста, от това, което е допринесъл неговият помощник стилист. В този смисъл извороведската преценка на текста, т. е. изворовата критика на различните нейни равнища, в това число и на лингвистично равнище, следва да се насочи не само към анализ на фактологията, а и към анализ на самия процес на отразяване и осмисляне на събитията и явленията, за които разказва мемоаристът всъщност чрез устата на литературния ра­ботник.
           За да изпълни успешно това си задължение, историкът трябва да има съответна подготовка и на първо място да познава добре изискванията на текстологията, на науката за изучаване и използуване на литературно-художествени и други текстове. От голямо значение за случая са и лингви­стичните познания, умението на изследвача на миналото да вниква по-дълбоко в езиковите аспекти на текстовата реалност, в нейните лексико-граматико-графически   особености[71].
           Както вече видяхме, една от най-характерните черти на мемоарите е, че те представляват съвременен поглед към миналото, към преживяното някога. Реконструирайки картини от това минало, мемоаристът, без дори да съзнава, „прибавя” нещо и от новото време, т. е. създава своеобразен на­ративен „конгломерат” от старо и ново. Новото в голяма степен характери­зира аксиологичните аспекти на ретроповествованието. То именно напра­влява предпочитанията към едни или други факти, акцентите върху тях, тяхното осмисляне като цяло. Това ще рече, че мемоарният жанр по свой начин потвърждава известната мисъл на Хегел, че е неизбежно налагането на културата на собствената епоха върху миналите епохи, или, казано с други думи, „историзираието е винаги форма на осъвременяване”[72]. Всичко това поставя пред историка някои допълнителни извороведски изисквания, които имат място при работата с т. нар. документи остатъци. Основно негово задължение в случая е да „освободи” отразените в мемоарното пове­ствование факти от неизбежните наслоения върху тях, дошли от новото време, от съвременното съзнание и на повествователя, и на потенциалния негов читател. Само изчистените от тези наслоения факти могат да послужат като сигурен градивен материал за обективна реконструкция на миналото, на явленията, фактите, процесите от това минало, каквито те действително са били. Но да се постигне това не е никак лесно.
           Допълнителни затруднения при използуването на мемоарите създават и тези от тях, които са писани преди години, свързани са с друго време, с друго състояние на историческата мисъл. Те, ако си послужим с опреде­лението на един автор, имат и тази особеност, че са „двойно исторически”[73]. Историческо е станало не само времето, за което разказва съответният мемоарист, а и използуваният от него подход към миналото - представите за движещите сили на общественото развитие, за ролята на обективния и субективния фактор, формиращ образа на явленията и процесите, за които се разказва.
           Може би тези и всички останали трудности, свързани с работата над мемоарите при използуването им като исторически извор, са една от главните причини за лековатото понякога отричане на тяхното действително позна­вателно значение, за оспорване на мястото им в изследователската практика. 
           Сериозни проблеми от подобен характер поставя пред историка и т. нар. художествена мемоаристика. Всеки, който е запознат с този род произве­дения, знае колко често те се разминават с истинските мемоари, възпроиз­веждащи верни картини от миналото. Авторите на художествените мемоари, като се ръководят може би от схващането, че художествената мемоаристика е активен, действен жанр, а не само летопис на героични дела, на славно минало, обикновено при възстановяване на картини от миналото се настрой­ват на литературно-художествена вълна. Те се насочват към повишаване на художествените качества на повествованието, към изграждането на по-интересни и привлекателни образи на своите герои, на такъв персонаж, който да заинтригува бързо, да ангажира читателя, да го приобщи към да­дена идея. Вместо да се възпроизвеждат действителни факти, истински някогашни преживявания, мисли, чувства, вълнения, тук се проявява повече склонност към белетризиране на жизнения материал, към създаване на нови, никога несъществували ситуации, мними събития, диалози и т. н., изобщо към художествена измислица. С други думи, ръководейки се преди всичко от законите на художествено-образното мислене и познание на живота, авторите на подобни произведения обикновено се стремят към свободно, творческо пресъздаване на някогашната действителност, на мисловно-емоционалния свят на участниците в описваните събития. Това ще рече, че в случая е налице т. нар. в теорията на литературата домисъл, творческо дооформяне на фактите. По такъв начин точността на реалните факти, интересуващи историка, се губи в дебрите на субективните преживявания и художествено-образното мислене. С други думи, автентизмът отстъпва пред стремежа за изграждане на убедителни, с по-големи експресивни въз­можности, макар и неточни художествени факти, на образи и картини, които надмогват ограничеността на точния емпиричен материал и следова­телно нямат нищо общо с историческата истина. Те са само художествен документ на епохата, неин художествен летопис, какъвто може да бъде всяко друго художествено произведение. Такъв подход при разкриване на преживяното (не с аргументи, а чрез въздействие върху чувствата), както посочва още В. Г. Белински[74], е недопустим дори и тогава, когато мемоаристът се насочва повече към художественото, отколкото към науч­ното познание и осмисляне на жизнените факти, на някогашната действи­телност.
           Въпреки всичките им слабости, най-съществените от които безспорно са тези, за които стана дума, произведенията на художествената мемоари-стика, както и всички останали мемоари имат определена познавателна ценност. Те също така могат да послужат като надежден „лабораторен ма­териал” на изследвача историк, като исторически извор. Разбира се, тех­ните специфични особености като форма на отражение на някогашната дей­ствителност налагат и съответен подход при оценъчните съждения.

* * *

           И така, представляват ли мемоарите извор на историята? Отговорът, струва ни се, е, че те действително са извор, но при всички случаи по-особен, помощен, допълнителен. С тяхна помощ историкът има възможност да раз­шири своите знания за различни явления и процеси от миналото, да осветли от повече страни и по-задълбочено изучаваните от него факти, за които липсва достатъчно друг доказателствен материал.
           Колкото и парадоксално да изглежда на пръв поглед, мемоарите, както е и с другите писмени свидетелства, имат значение на надеждни исторически източници дори и тогава, когато са наситени с неточна, тенденциозна, лъж­лива информация. Такива мемоари имат значение за историка не толкова като извор, от който могат да се черпят автентични сведения за реалните неща, а като непосредствено даден исторически факт, който по свой начин характеризира определени личностни качества, определени страни от обще­ственото съзнание и обществената психика в едно или друго историческо време.
           „Историкът знае (или е длъжен да знае) - казва М. Чудакова, - че измислиците съвсем не са отрицателна величина за изследователя. Когато липсват достоверни сведения за дадено събитие, те могат да му помогнат реконструира и, ако му се удаде, да изчисли вярно ъгъла на изкривяване. Но дори ако историкът разполага с точни факти, за него е важно да знае в какво и защо са се лъгали съвременниците по отношение на тези факти. Измислиците също имат свой език, своя „граматика”, макар да ни изглеждат хаотични; те имат под себе си почва, подчиняват се на определена логика и са интересни  за  историка  и  социолога  в  най-различни  аспекти”[75].
          Тъй като мемоарите, както вече видяхме, са една твърде специфична на отражение на действителността, използуването им като исторически свидетелства поставя пред изследователя на миналото и редица конкретни, главно извороведски проблеми, без познаването на които не може се очаква резултатна работа. Тези проблеми все още не са станали у нас предмет на  по-системни  и  всестранни  изследвания. Тяхното по-обстойно теоретично осмисляне тук поради ограничения обем на материала естествено е невъзможно. Ако все пак трябва да се спрем поне на по-основните специфични страни на работата по научното използуване на този род извори заслужава най-напред да отбележим, че ръководно начало в процеса на критичния разбор на информацията, която те предлагат, при верификацията на фактите трябва да бъде предпазливият оптимизъм по отношение на достоверността на отделните съобщения. Ако при всяка изворова критика пътят на истината минава през съмнението, при критиката на мемоари това правило е напълно оправдано. Тук повече от всякъде другаде са задължителни прецизни аналитико-синтетични операции върху съответните текстове, върху фактологичния материал, отразен в тях. Дори и тогава, когато на историка е известно, че мемоарите, към които е насочил погледа си, са подготвени грижливо и добросъвестно, когато мемоарното повествование е изградено въз основата не само на това, което е съхранила паметта, а и на съответни допълнителни съпоставителни проучвания с други свидетелства, когато авторът на тези мемоари заслужава пълно доверие, историкът пак няма, право да приеме за изцяло сигурни съответните съобщения, без да извърши необходимите проверки.
           При  критичните операции върху мемоарни текстове е задължителен преди всичко конкретен подход. Няма, пък и не може да има общовалидни „рецепти” за оценъчни съждения. Няма универсални диагностични тестове за ориентиране в действителното „състояние” на дадено мемоарно повествование от гледна точка на неговата достоверност и познавателно значение. Зад всяко възпоменание стои съответен автор със своите индивидуални, неповторими черти и като човек, и като повествовавател, със свой поглед към нещата. със своята субективна мярка за задължения пред съвременниците. за които разказва пред обществото  и  историята.
           Доколкото все пак първокритерият за действителното историко-познавателно значение на мемоарите е отношението на мемоариста към неговото задължение като летописец на  своето време, непосредственият критичен разбор на мемоарния текст трябва да се предшествува от внимателно вникване в субективните качества и възможности на мемоариста.   Необходимо е непременно да се проучи какъв е бил и какъв е сега, когато пише спомените си, неговата мирогледна, житейска и оценъчна позиция, неговите интереси и склоности, каква роля е играл в събитията, които описва, и т. н. Необходимо е също така да се вземе предвид и споменатата вече темпорална дистанция между събитията и тяхното описание, да се анализира „колори­тът” на описваната епоха, духът на времето, в което се раждат съответните мемоари. С други думи, трябва да се разбере добре дали авторът е имал въз­можност да сподели откровено, неподправено своите действителни няко­гашни преживявания, мисли и чувства, мислите и действията на тези, за които разказва, и накрая, имал ли е интерес да бъде докрай безпристрастен повествовател. Това е така, защото субективният образ на мемоариста, ;или по-точно неговият образ в концепцията на историка, предопределя до голяма степен и отношението към неговите мемоари. В крайна сметка ка­къвто е мемоаристът, такива са и неговите мемоари, неговият разказ за преживяното, видяното, чутото. Що се отнася до непосредствената работа над мемоарния текст, в общи линии тя не се различава от това, което се изисква при всеки критичен разбор на писмените свидетелства. И тук трябва да се държи сметка за вътрешния механизъм за писмена реконструкция и предаване на човешките мисли (с оглед на реалните комуникативни и експресивни възможности на естествения език), респективно да се отчитат закономерностите във възприемането на изразеното с помощта на писаното слово. При оценъчните съждения още на езиково равнище с оглед правил­ното разбиране на текста, а при необходимост и извеждане на съответни .лингвистични факти, трябва да се държи сметка и за езиковата подготовка на самия мемоарист. Това ще рече, че трябва да се има предвид доколко той владее „изкуството" за адекватно словесно изразяване на собствените мислн, за превръщането на неговите лични намерения да каже нещо (интен-цията) в писано слово, или, както се изразяват лингвистите — умението да се въплъти собствената мисъл в такава лексико-граматическа конструкция, която осигурява желания от автора прочит, еднозначно разбиране на него­вите „послания" до потенциалния читател, в случая историка. Личните качества на мемоариста по посочените вече причини естествено рефлектират и върху познавателните процедури, свързани с историческата критика, с оценките на документираните факти, явления, процеси. Ако все пак на това равнище на изворовата критика има някои специфични особености, лрисъщи за оценъчните съждения върху мемоарните текстове, те се свеждат главно до това, че историкът е длъжен да държи сметка и за възможностите ;на човешката памет като извор на ретроспективна информация. В този аспект той трябва да оценява реалните предпоставки за една или друга форма ла излагане на фактологичния материал, за отношението на мемоариста към него.
           Когато се осмислят теоретичните проблеми на произведенията от ме­моарния жанр, заслужава да се отбележи и това, че в по-ново време някои автори, главно теоретици и методолози на историята и изворознанието, не споделят традиционното схващане за обхвата на този жанр, за границите, в които той се разпростира. Например в качеството на мемоари често се разглеждат и други източници, търсят се различни, невсякога добре обо­сновани сходни черти между мемоарите и други някои документи от личен произход. Едно от най-разпространените схващания, водещи до разширя­ване на жанровия обхват на мемоаристиката, е схващането, според което ;към произведенията от този жанр спадат и'личните дневници; в различните техни   разновидности.
           Дали наистина от извороведска гледна точка дневниците представляват някакъв вид мемоаристика и дали действително следва да се отнесат към тази твърде специфична класификационна група от свидетелства за мина-.лото, може да се спори. Доводи, разбира се, могат да се приведат и в подкрепа, и против такова схващане. Правилният отговор на този въпрос е непосредствено свързан с извороведската характеристика на мемоарите и дневниците, с формирането на съответни оценъчни критерии, необходими при аналитико-синтетичните операции над техните текстове. Това ще рече, че отношението към този на пръв поглед чисто теоретичен въпрос има и определено приложно значение, свързан е с извороведската практика.
          Едно по-внимателно вникване най-напред в гносеологичната природа на мемоарите и дневниците, а след това в тяхното предназначение като отра-зители иа реални явления, факти, процеси ще ни убеди, че близостта между тях има твърде формален характер. Ето защо по-правилно ще бъде да се говори за две различни групи писмени свидетелства за историята от личен произход. Ако все пак следва да се търси това, което обединява тези две групи от документи, ще трябва да се съгласим с авторите, който най-често изтъкват обстоятелството, че те се създават върху основата на лични впе­чатления от действителността, че отразяват фактите, пречупени през пог­леда на техния отразител, т. е. субективирани. С други думи, и при мемоарите, и при дневниците субективното начало играе по-особена роля за раз­лика например от различните видове официални документи. Отразителят на дадена информация има по-голяма възможност да се дистанцира от неиз­бежните външни внушения и въздействия, да остави документална следа за чисто субективните си виждания.
           За близостта между мемоари и дневници могат да се изкажат и други съображения, но всички те са от такова естество, че не дават достатъчно основания за поставяне на знак на равенство между едните и другите пис­мени свидетелства. В действителност по пътя на теоретичните съждения, чрез едностранно акцентуване върху едни или други техни особености със същото основание дневниците могат да се отнесат и към епистоларните материали. И при тези две групи писмени свидетелства, както ще имаме възможност да видим по-нататък, се забелязват еднакви черти например по отношение ролята на субективното начало, бързината на отразяване на дадена информация и т. н. В този смисъл може да се каже, че, що се отнася до статута на дневниците като носители на информация, той не се различава много от статута на останалите видове лични документи. Всички те имат и общи черти, и нещо, което ги отличава, което характеризира техните ин­формационни качества и възможности и в крайна сметка определя мястото им в историко-изследователския процес.
           И все пак кои са по-съществените особености на дневниците като вид писмени  свидетелства   и  какви са техните познавателни възможности?
           За дневници въобще, разбира се, не може да се говори. Те се различават и по време, и по предназначение, и по произход, свързани са с една или друга културна традиция. Зад тях стоят хора с различна психологическа, социална и нравствена природа, с различна езикова култура и т. н. Едни водят свои всекидневни записки с цел те да им послужат впоследствие за писане на спомени, за лични справки и пр. Други оставят всекидневна писмена следа за свои впечатления от различни пътувания (например път­ните бележки, пътеписите от недалечното минало и до по-ново време) с цел да ги публикуват и да ги направят широко достояние. Дневниците обикновено се водят за отделни събития, за по-съществени моменти от живота и бита на хората.
           Въпреки различието си дневниците, разбира се, имат и редица общи черти. Видяхме вече, че една от основните особености на мемоарите е тази, че при тях във всички случаи е налице дистанция във времето между проти­чането на дадено събитие и неговото описание. Тази дистанция на свой ред е причина и за някои от типичните слаби страни на мемоаристиката. При дневниците такава дистанция по принцип няма. Те се пишат по следите на събитията, които отразяват, създават се заедно с тях или съвсем наскоро, след като са отминали.
          Фактът, че събитията и тяхното описание в дневниците протичат почти едновременно, че истините, както се изразява един автор, са „почерпани наживо”[76], има това безспорно предимство, че дава възможност да се отра­зят повече подробности и детайли, да се възпроизведе по-вярно и осезаемо предизвиканият от тези събития резонанс. Тъкмо близостта на автора на дневника до живия живот, за който оставя някаква писмена следа, пред­пазва от присъщата за всяка реминисценция модернизация на фактите, изместване на старите представи с нови, нещо, което води в крайна сметка до деформации на историческата истина.
           За по-точното отразяване на действителността върху страниците на различните дневници допринася много и фактът, че по своето предназна­чение те най-често представляват лично-интимен документ, документ само за собствено ползуване. Водейки своя дневник, авторът остава сам със себе си, пише от себе си и за себе си. Той няма особени причини да се стеснява нито от темата, която засяга, нито от хода на своите мисли, от своя език и стил, от оценките си за събития и хора независимо от положението, което те заемат, ролята, която играят в неговия живот. Изглежда, че тук е по-осезателно действието на онази притегателна сила, която по думите още на Вергилий кара хората да не се срамуват да изкажат това, за което не се срамуват да мислят. Това ще рече, че в процеса на създаването на дневника най-често не играят роля онези външни, по същество блокиращи фактори, които на практика пречат на спокойния ход на мисълта, водят в много случаи до изопачаване истинското състояние на нещата, „съгласуване" на собственото мислене с мисленето и вкуса на потенциалния читател, с господствуващи виждания, традиционни схващания и т. и. Така че налице са достатъчно основания да се погледне на дневниците като на откровена повест за личния живот на техните създатели, като на изповедпи книги, искрен човешки документ, неподвластен на външните гравитационни сили и въздействия. Неслучайно някои автори назовават дневниците „автобиография на мисълта”, „история, която прелиства човешки души”, „духовна биография на епохата”, върху чиито страници са запечатани неповторими моменти от нейното битие, от вътрешния духовен свят на хората от съот­ветната епоха, от „лабораторията” на техните мисли, преживявания, настро­ения, страсти, вълнения, емоционален свят[77]. 
          Като емоционални послания от дълбините на времето този род писмени свидетелства дават богат материал за проникновено вникване в социално­психологическия климат на историческото време, за изработване на вярна негова нравствена характеристика, за разкриване душевността на истори­ческите персонажи, на духовните измерения на някогашния живот на хо­рата.
           Безспорно предимство на дневниците като вид писмени свидетелства е и това, че техните автори в момента, когато правят своите записи, водени от желанието да „закрепят” текущия, отминаващия ден и по този начин да го включат в историческото битие, не знаят „биографията” на своето време, на времето, в което живеят, на събитията, за които разказват (такава „био­графия” може да се напише едва по-късно). Авторът на дневника сам се вглежда в своето време и не знае как ще го оценят потомците, как те ще погледнат на отделните факти, какво място ще им отредят върху картата на историята. С други думи, във всекидневните си бележки, съставляващи дневника, авторът оставя документална следа за собствените си виждания относно едни или други неща такива, каквито ги „улавя” в мига, каквито са му изглеждали, наблюдавайки пулсиращия пред неговите очи живот. В този смисъл дневниците се оказват един по-верен и чувствителен баро­метър за промените върху хоризонта на живота. Те, ако си послужим пак с метафора, очертават по-пълно кардиограмата на историческото време. Това, за което другите писмени свидетелства могат да мълчат, дневниците говорят! 
          Всички тези особености на дневниците, разбира се, характеризират и познавателната им ценност в качеството вече на исторически документ, от­реждат им съответно място като първоизточници за историческото време, правят ги надежден помощник на историка в научните му дирения.
           На едно място Н. А. Добролюбов отбелязва, че „реставраторът на мина­лото”, а такава всъщност е функцията на историка като изследовател, тря­бва „да съди своите герои не по понятията на своя век, а според тяхното време, да гледа с техни очи, да живее с техния живот, да разсъждава съо­бразно с тяхното умствено развитие...”[78] Тъкмо тази възможност предо­ставят на историка именно дневниците поради посочените вече техни поло­жителни страни като отразители на живота. Те много по-добре от други свидетелства на историята позволяват да се долови по-осезаемо пулсът на историческото време, да се вникне в живота и мисловната нагласа на хората от това време и изобщо да се съди за историческите персонажи според понятията на тяхното време.
           Когато се разглежда въпросът за значението на дневниците като извори на историята, тяхното място в изследователската практика, респективно предимството им пред други документи от личен произход, и преди всичко мемоарите, не може да не се отбележи, че това предимство в някаква степен е едновременно и техен недостатък. Както вече се каза, една от характер­ните особености на дневниците е, че те запечатват текущия момент от действителността, улавят мига. Върху техните страници по принцип намират отражение преди всичко моментни преживявания, спонтанно породени мисли, чувства, вълнения.
           Склонните да гледат на този факт само от положителната му страна като надценяват обаянието, „магията” на изповедното начало, разсъждават приблизително така: своевременното регистриране на човешките мисли гарантира тяхното съхраняване в „чист” вид, такива, каквито те са били в момента при зараждането им. В случая, разбира се, не се вземат предвид и някои добре известни истини, като тази например, че „чисти”, напълно независими от външни инфилтрации мисли изобщо не съществуват освен в концепциите на идеалистически мислещите теоретици. И мисленето, и поведението на хората, както е известно, са социализирани, социално детерминирани, а не суверенни, откъснати от живота на обществото. „Но даже и тогава - писа Маркс, - когато аз се занимавам с научна и т. н. дейност - дейност, която аз мога да изпълнявам сам, без непосредствено общуване с другите, аз все пак действувам по обществен начин, защото действувам като човек”[79]. Ето защо във всяка писмена следа, дори когато тя отразява най-съкровени, спонтанно породени мисли и чувства, като в призма се пречупват не само „чисто” субективните разбирания за света и нещата, а и господствуващото в дадено историческо време, в дадено обще­ство, социална група и т. н. светоусещане и умонастроение, различни страни на общочовешките стремежи, вълнения, чувства,  пориви,  настроения. С други думи, и на дневниците, както всъщност и на всяко друго писмено свидетелство следва да се гледа като на една от формите на самоотражение на обществения субект, т. е. на обществото на даден етап от неговото истори­ческо развитие. В тях (дневниците)   също така намират отражение, само че понякога в по-различна форма, всички онези процеси и факти, които могат да онагледят как на практика общественият живот, заобикалящата историческите персонажи действителност са се трансформирали, пречупили през индивидуалното битие и съзнание на хората от дадено време. Така че синхронното отразяване на фактите от действителността е пред­поставка за по-голяма обективност. Но това не е непременно обективност по отношение на истинското състояние на нещата, на регистрираните върху белия лист факти и процеси, а главно по отношение на мисленето за тях и преди всичко на емоционалния резонанс, който те са предизвикали (кол­кото човек е по-близко до събитията и фактите, толкова по-осезателно чувства предизвикваното от тях въздействие). Синхронното отразяване на фактите, какъвто по принцип е случаят при дневниците, е по същество отразяване на първите впечатления от тях. Но истината за нещата, както е известно, не е първото впечатление, не са породените от сетивното познание усещания. Животът е много по-богат и сложен от сетивните представи за него и затова тези пред­стави не бива се отъждествяват в никакъв случай със съществуващата външна действителност. Пътят до всяка истина, както ни учи марксическата гносеология, е доста по-дълъг, а авторът на дневника почти всякога води бележките си преди да е извървял този път. Затова често пъти става разминаване между реалното състояние на нещата и регистрирания спонтанен отклик от тях, между впечатленията от prima face и „избистрените” впоследствие впечатления и представи. В това отно­шение, разбира се, значителна е и ролята на отразителя на фактите и явле­нията, неговите субективни качества и възможности. Всеизвестна истина е, че това, което индивидът възприема от дадена ситуация, зависи и какво му „дава” тази ситуация и какво той е в състояние да вземе. Неслучайно някои автори намират, че съществуващият синхрон между събитията и тяхното отразяване в дневниците е по-скоро недостатък, отколкото предим­ство по отношение автентизма на документираната информация, по отно­шение широтата и наситеността на представените фрагменти от даден со­циален пейзаж.  Всъщност единствено дистанцията във времето дава по-добра възможност да се обхванат и да се осмислят в необходимата дълбочина социалните факти, да се видят те в истинските им измерения, в многостран­ните им връзки и взаимозависимости.
           Бързото отразяване на едни или други жизнени явления и процеси, тяхното отбелязване мимоходом има и тази слаба страна, че в дневниците често намират място и подробности за неща, приети впоследствие като вто­ростепенни и третостепенни, без каквото и да е значение за хода на описваните събития. Пак по тази причина много пъти в дневниците намират място раз­лични оценки, плод на определени лични пристрастия, дори на моментни настроения. Срещат се най-необосновани морални заклинания или обратно възхвали за събития и хора, които имат случаен характер. Всеки, който е имал възможност да разлиства страниците на този род писмени свидетелства, от опит знае, че тук често се срещат и „факти”, които реално не са съществували, а са плод само на моментни предположения, на непроверени слухове, на тенденциозни измислици и пр. Така че и при дневниците не е изключена възможността предлаганата информация да не съответствува нито на исти­ната за външните факти, фактите от действителността, нито пък на мисле­нето за тях, за типичното в ценностната система на съответния автор, за неговото оценъчно отношение към жизнените явления и процеси. Такива са например случаите с често срещащи се романтично-сантиментални декла­рации, за които допълнителните сравнителни и други проучвания показват, че те в действителност не са имали никакво значение за поведението и дей­ствията на съответния автор, не са повлияли върху хода на събитията. Макар че някои автори са склонни да гледат на дневниците само като на непринуден, откровен и искрен документ за времето, като на своеобразна лична изповед, това всъщност далеч невсякога е така. И в дневниците, както във всеки друг личен документ, субективният фактор играе много важна роля и неизбежно поставя своя отпечатък (в положителен и отри­цателен смисъл) върху оставената документална следа. Що се отнася до изповедното начало, на което някои гледат с особено умиление, на практика и то се оказва твърде ограничено при водене на всекидневните лични записки. Една от най-съществените причини за това е, че в крайна сметка никой автор на дневник не може да е напълно сигурен, че оставеното върху белия листг ще е достъпно единствено на него, че не ще има и друг читател. Дневниците често стават широко достояние, особено когато са свързани с имената на личности, заемали по-значителна роля в обществения, политическия, науч­ния, културния и пр. живот на страната. 
           Ако приемем например, че авторът на такъв дневник е участник в поли­тически и революционни борби, изпълнявал е задачи, които са свързани с опазването на държавни и други тайни, не е трудно да разберем, че той не може да си позволи да бъде докрай откровен, да остави писмена следа за всички свои мисли и действия, за различни случки, свързани с неговото всекидневие. Това, от само по себе си се разбира, може да навреди не само на самия автор, а и на тези, с които той работи, респективно на съответната институция, която го е облякла с необходимото доверие и предявява към него изисквания за дискретност. 
           Фактът, че дневниците по принцип са предназначени само за лично пол­зуване, че представляват, образно казано, набързо нахвърлени чувства върху хартия, дава своето отражение и върху качеството на авторовото повествование и по-специално върху неговото езиково-стилово, литературно равнище, върху структурата на текста. В това отношение дневниците в много случаи отстъпват на останалите документи от личен произход и по-специално на мемоарите, анкетите, интервютата, дори и писмата.
           Като всекидневни записи, предназначени изключително за собствена употреба, бележките, съдържащи се в личните дневници, обикновено са сухи, лаконични, фрагментарни. Често тук могат да се срещнат съкращения на думи, на имена и понятия, изобилствуват знаците, лишени от конвен­ционален семантичен пълнеж, познати само на съответния автор и пр. Не са изключение и някои чисто индивидуални езикови похвати за обозна­чаване на различни явления и факти; изобилствуват иносказанията, дву­смислиците, зашифрованите мисли, различни жаргонни думи и изрази, професионализми, познати на тесен кръг от хора. Особено широко поле тук намират т. нар. пресупозиционни, контекстуални факти, преставляващи трудно достъпния ентропиен заряд на този вид писмени свидетелства.
           Впрочем семантичните смислови явления в скрит вид, иманентно зако­дираната информация   представляват една от най-характерните особености на дневниците, нещо, което на свой ред затруднява особено много всеки опит за тяхното използуване като изворов материал.
           Всички тези специфични страни на дневниците, а към тях могат да се прибавят и други, поставят историка пред сериозни изпитания, когато реши да потърси от тях сигурен, неопровержим доказателствен материал, необхо­дим при осветляването на едни или други явления и факти от миналото.
           Първото и неотменно условие за резултатно използуване на дневниците като исторически извор е подлагането им на критичен разбор независимо от това, кой стои зад съответния текст. По пътя на съпоставителни и други проучвания трябва да се потвърди всеки факт, всяко документирано твър­дение. Изследователската практика показва с не един пример, че пътят от документираните в дневниците факти до фактите на науката е особено сложен и труден. И тук от историка се изисква сериозна предварителна подготовка, която рефлектира до редица области на знанието, като коди-кология, лингвистика, текстология и т.н. С други думи, аналитико-синте-тичните операции над подобна текстова реалност имат по същество интер-дисциплинен характер и те в никакъв случай не се ограничават само със знанията по история. Да вземем например проблемите, които историкът има да решава при критичния разбор на даден дискурс на филологическо рав­нище, т. е. това, което извороведите наричат филологическа критика, пред­ставляваща задължителен компонент на историческата изворова критика. Известно е, че филологическата критика, която между другото води и до преодоляването на присъщия за мнозина изследвачи на миналото семан­тичен индиферентизъм, дава възможност да влезе в обръщение и в науката за миналото особено ценен, неизползуван преди това доказателствен мате­риал, с чиято помощ могат да се осветлят съществени страни от истори­ческия процес.
         Когато разглеждаме документите от личен произход, техните информа­ционни качества и свойства, мястото им в историко-познавателния процес, не можем да отминем без необходимото внимание ц епистоларните материали, личната кореспонденция и особено кореспонденцията на хора, които са играли по-значителна роля в обществения, политическия, културния и научния живот на страната.
           Имат ли епистоларните материали познавателно значение и могат ли те да се използуват като свидетелства на историята? Този въпрос естествено възниква при всеки опит за теоретично осмисляне на разглежданите тук аспекти на документната информация, съдържаща се в личните документи. На пръв поглед такъв въпрос може да изглежда неуместен, дори чисто рито­ричен. Въпреки това обаче в науката за изворите той се е задавал, продъл­жава да се задава и до днес. Наред с последователните ценители на епи-столографията срещат се теоретици и методолози на историята и истори­ческото изворознание, които се отнасят твърде скептично към познавателните възможности на този род документи, гледат на тях в най-добрия случай като на второстепенни свидетелства за миналото, без чиято помощ истори­кът може спокойно да мине.
          Такова крайно схващане, разбира се, е неприемливо и то, както ще видим по-нататък, не е особено трудно да се обори, още повече че могат да му се противопоставят много факти, изведени от самата изследователска практика. Тези факти именно говорят убедително за постигнати добри научни резул­тати по пътя на използуването на епистоларни материали в историко-позна­вателния процес. Впрочем въпросът, дали личната кореспонденция може да предложи на историка надежден доказателствен материал за изучаване на едни или други факти, явления и процеси от миналото, дали с тяхна помощ може да се допълни сполучливо фактологичната картина на исто­рията, е въпрос, отговор на който са се опитвали да дадат още някои древни автори.
           Преди да се спрем, макар и съвсем накратко на въпроса за отношението към епистоларните материали в по-далечното минало, заслужава да отбе­лежим, че през различните исторически периоди на тези материали, на тяхната роля и функции се е гледало твърде различно, във всеки случай доста по-различно, отколкото сега. Писмата в онова време са изпълнявали функциите не само като средство за комуникация, за размяна на мисли между кореспондиращите си. Те са служили (разбира се само като условна форма) и за по-широка публична изява, за разпространение на различни учения, на научни знания и идеи, за философски проповеди, за излагане на политически, морални, естетически и други възгледи. Почти през цялата античност епистолографията е заемала господстващо положение в литературата, науката, обществения и държавения живот. Столетия наред епистолографията представлявала една от най-значителните учебни дисциплини в прочутите риторични школи. На нейните канони са посвещавани цели трактати, свързани с имената на най-блестящите умове на античния свят. Използувана пак като условност, формата на писмото завладяла страниците, а много съчинения с биографичен, етичен и дидактичен характер. С голяма популярност се е ползувала и т. нар. епистоларна публицистика, която се е превърнала в „език” на бележити държавници, общественици, мисли­тели. Епистоларната форма, навлязла особено дълбоко в белетристиката, служила за художествено изследване и осмисляне на живота. Тук тя посте­пенно се е наложила и като самостоятелен вид словесно майсторство, като форма на изящната словесност. Широко разпространение получила и поучителната епистолография. Така писмото заради своите предимства като форма на отражение и изучаване на живота постепенно излиза от тесните рамки на двустранното общуване. То започва да живее самостоятелен живот, става независимо от реалния повод за неговото написване. Схващането на някои древни автори, че писмото представлява „писмена беседа между двама”, „разговор с отсъствуващия” и т. н., фактически се оказва опровергано от самата социална практика.
           Всъщност не само през античността, а и през средните векове, и по-специално след утвърждаване традициите на византийската епистологра­фия, която на свой ред е влияла активно върху развитието на този жанр и у нас, всички писма са имали характер на „открити”. Авторът на всяко лисмо е знаел добре, че това, което пише, ще бъде прочетено не само от съответния адресат, а и от други негови близки и приятели, от по-широк кръг от хора. Тъкмо откритият характер на писмата и особено големият интерес към епистолографната форма на повествование са основната причина за тях-яото използуване като въздействуващо средство за разпространение на нови учения, идеи, открития и т. н. Известно е например, че цялото философско учение на Епикур за физическия свят и за нравственото състояние на човека е представено именно в писма[80]. Във Византия станало като мода сред пред­ставителите на господстващата класа, писатели, учени, фисософи и т. н. да се пишат писма на изискан, изтънчен език с много цитати от евангелието и античните автори, нещо, което се е смятало като признак на по-голяма култура и знания[81]. И във Византия, както и на Запад, широка популярност добива епистоларната проза, която в условията на господстващата църковна догматика в целия културен живот на страната влива нов, светски елемент в художествената литература[82].
           За популярността на епистолографията у нас през онова време нямаме сведения от домашни източници. За активното използуване на епистоларните материали предимно в дипломатическата дейност на царския двор на­учаваме от достигнали до нас оригинали или преписи на писма, запазени в. чужди архивни средища и библиотеки. Свидетелство за това е например коре­спонденцията на цар Симеон с Лъв Хиросфакт[83] и патриарх Николай Ми­стик, на Калоян и търновския архиепископ Василий до папа Йнокентий III[84], на цар Иван Александър до венецианския дож Андрей Дандоло[85], които днес представляват особено ценен исторически извор за нашето далечна минало. 
           По-точни и автентични данни за широкия интерес към епистоларните материали у нас имаме едва от годините на Възраждането. Известно е, че още първите възрожденски дейци са използували масово кореспонденцията като средство за общуване, за обмен на мисли по различни общественозна­чими въпроси. Те добре са разбирали значението на тези документи като ценен исторически извор и затова грижливо са събирали и опазвали своята кореспонденция, която заемала подобаващото й се място в техните би­блиотеки. Васил Априлов, Неофит Рилски, Неофит Возвели и много други просветни дейци най-грижливо са запазвали всяко свое писмо и писмата на своите кореспонденти. Грижливо отношение към личната кореспон­денция проявявал и П. Р. Славейков. Наред със запазените писма на своите кореспонденти той оставял копия и от личните си писма с надеждата, че някога ще достигнат до ръцете на историка, за да ги използува като дока­зателствен материал за онази бурна епоха, наситена със съдбоносни за народа събития. „Желая - пише той през 1861 г. на своя приятел Иванче Димчев - да ми върнете еленското писмо, както и цариградското, защото си имах много  работа  и не съм ги копирувал...”[86] 
          Така грижливо към епистоларното наследство са се отнасяли и най-изтъкнатите дейци на националноосвободителните ни борби. Известно е например, че Г. С. Раковски е полагал големи усилия не само за събирането и съхраняването, а и за популяризирането на ценните епистоларни мате­риали, на тези „святи нам драгоценности”.
         В писмо до дописника на „Дунавски лебед” Йосиф Дайнелов той моли най-настойчиво за опазване на тяхната коренспонденция за бъдните поко­ления като свидетелство за онази епоха. „Аз не държа никакви преписи на писмата си, защото нямам никакво време и затова ви моля пъстрете кореспонденцията ми, както и аз Ваша...”[87] 
           От някои налични източници научаваме, че и за бележития идеолог на революционно-демократичного течение - В. Левски, писмата са изглеж­дали като незаменими свидетелства за величавата борба на народа срещу вековния поробител. В писмото си до Данаил Попов от 10. V. 1871 г. Левски пише: „Твойти   писма да ги не държиш у вази; и на всяко писмо, което пращам приз вас другиму, да вадиш от него копие, чи да го задържаш у себе си; ако ти немаш време да преписваш, то задължи другиго. И аз оставям копие от всяко писмо...”[88] Неслучайно по този повод изтъкнатият наш биограф на апостола Д. Т. Страшимиров писа: „Неустрашимият войвода имал благородната мисъл да запази тъй богатата и всестранна своя лична кореспонденция с почти всички видни дейци от онова време - имал благо­родната мисъл да я запази за потомството. Ето така дългата верига от бля­скави заслуги към своя народ този великан на свободата увенчава сега още и със сияйната корона на служител на истината; след цял живот усилия за доброто на народа си той ни носи накрай и най-светлата от всички патрио­тически грижи - грижата за история и правда”[89].
        Утвърдената през годините на Възраждането традиция да се съхраняват, а и да се обнародват по-значителните епистоларни материали, свързани с живота и борбите на народа, не е изоставена и след Освобождението. Не­малко будни българи още от първите години на народната свобода въпреки трудните условия, при които се е развивала младата българска държава, са полагали усилия да се започне едно организирано събиране, опазване и популяризиране на епистоларното ни наследство. Неслучайно едни от първите постъпления в създадените при някои библиотеки и музеи скромни архивни сбирки са епистоларни материали, получени от различните краища на страната[90]. 

* * * 

           Видяхме вече, че своето начало епистолографията води още от пай-дълбока древност. За истински неин разцвет обаче може да се говори едва по-късно, през годините на западния Ренесанс и ранния капитализъм. По това време традицията за използуване на откритите форми на епистологра­фията не само че продължава, а достига значителен подем в редица евро­пейски страни. Известно е например, че епистоларната форма е послужила като похват на един от най-големите сатирици па английската и световната литература - Суифт (1667-1754), за да разобличи безпощадно господ­ствуващите по онова време в Англия форми на обществен и политически живот, многобройните финансови и търговски спекулации. Чрез знамени­тите си „Писма на сукнаря” (анонимният сукнар е самият автор), Суифт отправя горещ призив към ирландския народ да се бори с всички средства за своето освобождение. Епистоларната форма умело е използувал през същото почти време и Монтескьо (1689-1755). Със своите „Персийски писма”, пропити със сърказъм и ирония срещу всичко пошло и назадничаво, той направил широко достояние враждебното си отношение към господству­ващото във феодалното общество безправие, разкрил произволите на абсо­лютизма като държавна форма на управление, поставил на подсъдимата скамейка католицизма и католическата църква като институция, използу­вана ловко от класата на експлоататорите за ограбване на народните маси. Публикуваните „Писма” предизвикали небивал интерес и само за една година претърпяли три издания, нещо непознато в онова време, а и преди това.
           С епистоларния жанр е свързано и името на френския философ, писател, историк и бележит представител на Просвещението - Волтер (1694-1778). Някои от неговите най-блестящи идеи намират място в трудовете му под наслов „Писма за Англия” и „Философски писма”, трудове, които и до днес не са изгубили значението си на разобличителен документ, насочен срещу фалша и лицемерието на господствуващата класа и католицизма.
           Особено тежкото за времето си обвинение в „богохулство, свободомис­лие” и други „грехове” срещу религията Д. Дидро (1713-1784) например получил заради своето „Писмо към слепите в полза на гледащите”. Цената на дързостта, с която развива в него философските си възгледи, била сто дни   мъчителни   изпитания   в зловещия  затвор  във  Венсен.
           Епистоларната форма за излагане на своите идеи използувал и Ж. Ж. Русо (1712-1778). Неговите „Писма от Юра” и „Писма до Даламбер”, свър­зани с един от най-тежките периоди от живота на бележития френски про­светител и философ, предизвикали истинско движение в защита на споде­лените от него свободолюбиви идеи[91].
         Благодарение на това, че епистоларната форма се е ползувала с широка популярност, и че излаганите в тази форма научни, политически, естети­чески и пр. идеи са достигали по-бързо до ума и сърцето на читателя, оста­вяли са у него трайна диря, епистоларният жанр навлязал и в творческата лаборатория на мнозина изтъкнати учени от различните области на зна­нието, на писатели, жунралисти, общественици и др. Така Ти ери публи­кувал като писма първите си исторически изследвания[92]. Епистоларният жанр е избрал и Шилер, за да изложи своите естетически възгледи - „Писма за естетическото възпитание”.
           Заслужава да се отбележи, че традицията за използуване на епистолар­ната форма като средство за по-достъпно излагане на мирогледни, естети­чески, нравствени и пр. идеи не е забравена и до наши дни. И сега не са тол­кова рядко явление случаите, когато като „писма” се издават художествени съчинения, публистични материали и др. Епистоларния жанр избра на­пример големият немски писател Хайнрих Бьол за едно от последните си произведения - „Писмо до моите синове”, публикувано неотдавна и у нас[93]. В това свое писмо-изповед, писателят си прави откровена лична равно­сметка от преживяното от края на Втората световна война, оценява неве­роятните злини, които този световен конфликт причини на човечеството.
           У нас, както вече се каза, липсва трайна традиция за по-широко из­ползуване на епистоларния жанр в различните сфери на обществения и политический живот, в науката, културата и пр. Все пак, ако се проследи развитието на този жанр на българска почва, ще се види, че през различните исторически периоди той е играл различна роля. Ако вземем например периода на Възраждането, ще видим, че по това време заедно с чисто личната кореспонденция съжителствувала и кореспонденцията, която фактически само по форма е лична, а в действителност била предназначена за възможно най-широка аудитория, практически за цялата общественост. Така например в съгласие с традицията за използуване на т. нар. отворени писма, която, както видяхме, води началото си още от древността и главно през Възраж­дането, епистоларната форма е използувана като средство за разгласа, изпълнявала е функциите на своеобразен вестник. Със значителна популярност са се ползували например т. нар. обществени писма[94] или писмата, известни под наименованието „Ръкописен вестник”[95]. Такива са някои от „писмата” на изтъкнатия наш възрожденец Найден Геров, които, както с основание подчертават някои съвремени автори, са „не само факт от личния живот на техните създатели, но и явление от българската литература”[96]. 
           Всъщност и в наше време понятието „писмо” няма съвсем точни и строго очертани жанрови рамки. И сега заедно с писмата от интимио-битов ха­рактер, изпълняващи определени комуникативни функции, насочени към отделни хора - кореспондентите, се срещат и писма, които имат характер на делови документи, засягащи не толкова лични, колкото служебни, организационни, партийни и пр. въпроси; въпроси от по-общ характер, интересуващи широк кръг от хора, често целия народ. Този факт в нашия случай има това значение, че говори за невъзможността при извороведската характеристика на подобни документи, при теоретичното осмисляне на аксео-логичните аспекти на информацията, която те съдържат, да се прокара си­гурна „демаркационна линия” между личната и служебната, официалната коренспонденция. Достатъчно е например да си припомним съдържанието на голяма част от личната кореспонденция на някои наши обществени, партийни и държавни дейци, като Д. Благоев, Г. Кирков, Г. Димитров и др., за да се убедим в това. Техните писма, макар и да са адресирани до близки, приятели и роднини, до съратници, неотменно носят отпечатъка и па изпълняваните от автора през различно време обществени, държавни и пр. функции. Така че тези писма не могат да се отнесат изцяло нито към традиционната лична кореспонденция, нито към кореспонденцията от официален характер. От извороведска гледна точка те представляват по-особена група исторически свидетелства, към които съответно и подходът трябва да бъде по-различен. Свои особености имат и отворените писма, които понякога срещаме или в периодичния печат, или като самостоятелни издания; писмата на граждани до редакции, учреждения, институти, пред­назначени също така за по-широка разгласа, тъй като въпросите, които третират, трябва да   получат  по-широк   резонанс. 
           Едно по-внимателно вникване в състоянието на съвременната епистоло-графия ще ни убеди, че и тук настъпва известна еволюция, настъпили са дори и някои качествени изменения. Например налице е вече тенденцията към постепенното изоставяне на старата традиция, според която личните писма имат характер преди всичко на „открити”. Като че ли има някакво връщане към разбирането, надмогнало вековете, че писмото е „диалог с отсъствуващия”, т. е. замества личната беседа между автор и адресат, която на свой ред изключва участието на други хора. Пак според утвърждава­щата се по-нова традиция ценностното отношение към епистоларните мате­риали се определя преди всичко от техните информационни качества и въз­можности, от познавателното им значение. Неслучайно в очите на нашия съвременик дори писмата на такива изтъкнати майстори на художественото слово като Ив. Вазов, Елин Пелин, Гео Милев и т. н. се обнародват заради познавателното им значение, а не като художествен документ на епохата, не заради художествените им качества. Впрочем и самите публикации в повечето случаи имат такава насоченост, настройват читателя на такава вълна. Това, разбира се, донякъде е обусловено от факта, че заедно с огра­ничаването на комуникативния „кръг” на епистоларните материали те започват да излизат извън сферата на литературата, на публицистиката и т. н. Всичко това естествено влияе и върху информационните качества на епистоларните текстове, върху качеството на епистоларното повество­вание. Грижата за художественост е изоставена, а често на заден план минава и грижата за езиковото равнище на личната кореспонденция. Вниманието на автора на писмото е насочено повече към информативната страна на него­вото „послание”, отколкото към езиково-стилното равнище на изложението (важното е не как ще се каже, а какво ще се каже и разбере).
           Обстоятелството, че подобен род писма, т. е. писмата на нашето време, имат характер на своеобразно продължение на устен диалог, на диалога, провеждан на вербално равнище между приятели, близки, роднини и т. н., дава възможност за по-голяма свобода при използуването на изразните средства, в употребата на различни съкращения, недомлъвки, епитети, зашифровани изрази и пр., познати в много случаи само на съответните коренснонденти. Това, както ще стане дума и но-нататък, има своето зна­чение при изворовата критика, при използуването на епистоларните мате­риали в качеството им вече на исторически свидетелства.
           Върху съвременната епистолография определено въздействие оказва и научно-техпическият прогрес, който фактически води до истински залез на този жанр. Личната кореспонденция при сегашните условия като че ли отстъпва мястото си на различните твърде агресивни модерни средства за комуникация и на първо място на телефона. Изглежда, ще се сбъдне мрачната прогноза на В. Одоевский, който предупреждаваше, че „ще дойде време, когато... преписката ще бъде заменена от електрически разговори”[97]. Може би бъдещият историк ще има още една причина да не е доволен от нашето време, което, устремено към всеобща технизация, погребва и тази, преодоляла столетията културна традиция - поддържането на лична корес­понденция, общуването с писма. Този твърде печален факт, който някои са склонни да обясняват и с феномена алиенация, също така спътник на нашето време, безспорно ще се отрази негативно върху работата на бъдещите историци. Потопени в пълноводния поток от информация, който ще им оставим, те непремено ще чувствуват и информационна жажда, ще са ли­шени от така ценните словесни човешки послания, съдържащи се в личната кореспонденция.
           Казахме вече, че понятието писмо и в наши дни няма точно очертани жанрови рамки. Този факт, заслужава да отбележим, създава сериозни затруднения при всеки опит да се определи по-категорично мястото на епи­столарните материали сред общата класификация на изворите на истори­ческата наука. В това отношение са правени немалко опити, но не по-малко са и несполуките. Може би произтичащите оттук трудности са една от при­чините у пас все още да не е направен нито един по-сериозен опит в това отношение.
            Сред различните концепции относно научната класификация на изво­рите на историята и по-специално на епистоларните материали вътре в своята група една от най-приемливите е тази, според която „частната пре­писка може да се раздели условно на две големи групи: на преписка, в цен­търа на която се намират интимни въпроси, въпроси на бита, лични и се­мейни отношения, и на преписки, свързани с въпроси от обществено-поли-тическия и културния живот”[98].
           Тази класификация заслужава внимание и затова, че тя може да отго­вори на потребностите на нашата наука за изворите, доколкото покрива спецификата на епистоларното ни наследство. Епистоларните материали, съхранени в личните фондове на изтъкнати наши писатели, общественици, държавници, партийни и културни дейци, показват, че тъкмо такова условно разделение ще даде възможност да се потърси сполучливо разрешение и на въпроса за установяването на еднакви или поне на сродни критерии за анализ и синтез на информацията, съдържаща се в този род документи, за сполучливи оценачни съждения, селекция  и  пр.
           Когато се говори за епистоларни материали, за тяхната извороведска ценност, за мястото им в изследователския процес, обикновено се има пред­вид личната коренспонденция на по-изтъкнати обществени, партийни, дър­жавни и др. дейци. Това е така, защото тази кореспонденция обикновено е по-богата на фактически материал, отразява различни страни от дейността на личности, които привличат вниманието не само на изследвача на мина­лото, а и на широк кръг от читатели, на всички, които искат да знаят нещо повече за техния жизнен път, за техните мисли и дела.
          Насочването към епистоларното наследство на изтъкнати дейци от нашето минало, дори и към дейци, които са играли отрицателна роля в живота на страната, разбира се, е оправдано. Да се разлистват страниците на техни писма, това означава да се разлистват страници от миналото на народа, да се хвърля допълнителна светлина върху съществени обществено-политически и други факти. В същото време обаче традиционното предпо­читание само на документите, свързани с имената на изтъкнати личности, говори за едностранчив подход, за пренебрежително отношение към други хора, които по думите на Херцен, без да са станали исторически личности, а и без да са се стремили към това, са вложили своята дан във формирането на историческото лице на своята епоха, движили са развитието напред[99].
         Всъщност изследователската практика убедително показва, че научно неиздържано е схващането, според което, ако историкът реши да обърне поглед и към епистоларните свидетелства, за да потърси в тях необходимия му градивен материал, той следва да разчита само на епистоларното на­следство на изтъкнати, ползуващи се с по-широка популярност и известност личности. Така фактически се стига и до един твърде странен парадокс — да се смята, че щом като дадено писмо е излязло от перото на изтъкната личност, то непременно има някаква историческа ценност, определено позна­вателно значение. И, обратно, щом става дума за писма, свързани с живота на т. нар. безименни участници в историческия живот, с дейността на тези, за които малко се пише и се знае, да не говорим за съвсем обикновените хора от народа, те не заслужават вниманието на историка, не са исторически свидетелства. Такъв подход към епистоларните материали говори между другото и за неумение да се борави с цялото богатство от писмени свидетелства, с всяка писмена следа, свързана с историческия живот на обще­ството. По същество този подход към документите е в противоречие с марксическото схващане за ролята на обикновените хора в историята, за значението им като нейни творци. Да се пренебрегват писмените следи, свързани с тяхната дейност, сред които най-съществено място заемат епи­столарните материали, това означава да се лишим от възможността да узнаем какви мисли и чувства са вълнували обикновените трудови хора, какви са били техните истински разбирания и интереси, как те са гледали на живота, как едни или други събития са рефлектирали върху тяхното съзнание, върху съзнанието на отделни социални групи и прослойки. Известно е, че от всички форми на проявление на обществения живот най-неравномерно е отразена в документите и по-специално в традиционно използуваните от науката доку­менти историята на общественото съзнание и обществената психология. За тази история официалните документи например най-често мълчат, не предлагат нищо съществено. Не запълват изцяло този „вакуум” и произве­денията на литературата и изкуството, на които някои изследователи в тази област особено много залагат. Всъщност най-богат извор на такава информация представляват главно епистоларните материали, свързани именно с живота и дейността на обикновените хора от народа. При тяхното използуване, особено ако това става с помощта на наличните средства за обработка на „масова документация”, се създават реални предпоставки за по-задълбочено изследване на общественото съзнание и обществената пси­хология  през един или друг исторически  период. 

* * * 

         За да се разберат по-добре историко-познавателните възможности на епистоларните материали, тяхното място в изследователския процес, трябва естествено най-напред да се вникне по-внимателно в тяхната гносеологическа природа, в характера им като субективна форма на отражение на социал­ните явления, факти, процеси, като носители на ретроспективна социална информация.
           Каза се вече, че най-големите познавачи на епистолографията в древ­ността, тези, които са изработвали каноните на нейния стил, структура,, съдържание и т. н., са гледали на личната преписка като на своеобразие, продължение на живата речева комуникация, като писмено общуване. В съзнанието на древния човек личните писма представлявали непосредствен емоционален отклик на заобикалящата човека действителност. Върху тех­ните страници намира отражение не само трайното от индивидуалната ценностна система, от субективните цели, намерения, стремежи на хората, а и моментните настроения, спонтанните реакции, временните желания, интереси. В този смисъл на този род писмени свидетелства се е гледало като на „пълен изразител на нравствения облик на човека”. „Всеки, който пише писма - се казва в един трактат „За речта”, - дава почти изобра­жение на своята душа, разкрива вътрешния си свят[100].
           Когато разглеждат положителните страни на личните писма като сред­ство за комуникация, техните информационни качества и свойства, респек­тивно познавателните им възможности, съвременните теоретици и методолози на науката за изворите наблягат преди всичко на онези особености, които в общи линии са привличали вниманието и на древните автори. И за съвре­менния изворовед личните писма имат тази положителна страна, че представляват истински „отломки” от живота, от всекидневието на хората[101]. В отразяването на този живот се чувства по-осезателно авторовото присъствие, разкрива се авторовата индивидуалност, индивидуалността на съвременниците на едни или други събития, тяхната мисловност и душевност. 
           Най-осезателен отпечатък върху съдържанието на този род лични до­кументи дава обстоятелството, че по принцип те са предназначени или само за отделни лица, или за съвсем ограничен кръг от хора. Това са обикновено близки, приятели, роднини, идейни, политически и пр. съмишленици, т. е. тези, с които обикновено могат да се споделят по-откровено, доверително най-интимни, съкровени мисли, чувства, вълнения. Като емоционален отклик на жизнени явления и факти, като послания от човека до човека писмата разкриват по-непринудено взаимоотношенията между хората при различни жизнени ситуации и обстоятелства, отразяват, както вече спо­менахме, дори внезапно породени желания, намерения, цели. В писмата именно най-често срещаме споделени мисли, които не съответствуват на установени, канонизирани виждания през едно или друго историческо време, на господствуващите морално-етични, нравствени, естетически и пр. норми. С други думи, в личните писма по посочените вече причини човекът е склонен към саморазкриване, оставя писмена следа за това, към което той действително се е стремял, което е било негова мечта, негов идеал в живота. Авторите на писмата според В. И. Пичети „не се любуват на себе си, а се показват такива, каквито са били”, без грим и фалш, спътник често на целенасоченото представяне на собствената личност при едни или други жизнени обстоятелства. Всичко това дава, струва ни се, достатъчно основание да се съгласим с тези, които гледат на личните писма като на особено надежден атестат на авторовата индивидуалност,, на човека, какъвто той е в действителност.
           Съществена особеност на личните писма е и това, че особена роля тук играе т. нар. обратна връзка при писменото общуване, при писменото пре­даване на авторовите мисли. Обратната връзка, връзката автор-реципиент, всъщност предопределя до голяма степен подхода при изпълнението на кому­никативните цели и задачи. Този феномен, както е известно, е обусловен от факта, че за да постигне желаното въздействие със своето словесно по­слание, за да създаде необходимия мисловен и емоционален контакт, авто­рът се стреми да се приближи мислено до своя адресат, до неговия интелек­туален и емоционален свят, до неговата душевност и мисловност, до цен­ностната му система. В зависимост от това той (авторът) решава какво следва и какво не следва да каже, как да го каже, какви изразни средства да под­бере, за да се получи съответен резонанс[102]. Така че, както се изразява на­пример Б. С. Мучник, адресатът „присъствува незримо, но властно в кому­никативния акт и в значителна степен го ръководи, заставя пишещия да избира такива думи и граматически конструкции, които да са напълно при­годни за изразяваната мисъл, „точни” - и в същото време лесно възприемаеми - „ясни”[103]. По такъв начин, съобразявайки се с потенциалния потребител на документираната в писмото информация, авторът фактически го превръща в „партньор-съюзник и по различен начин го включва в знаковата активност на произведението”[104], в нашия случай писмото. Ето защо на практика се оказва, че върху белия лист е проектиран не само образът на автора (съз­дателят на писмото), а и на адресата (реципиента), по-точно авторовата представа за него или това, което лингвистите наричат „модел на възможния свят на адресата”[105]. Така адресатът в някаква степен става и съавтор, не само потенциален потребител на информацията. 
         Това обстоятелство, което много често се пренебрегва и в теоретичното изворознание, и в самата историко-изследователска практика, всъщност има особено важно евристично значение, казва своята дума при смисловото възприемане на текста, при разкриване на т. нар. пресупозиционни факти, на фактите, които не са намерили словесно изражение, но присъствуват във всеки дискурс, при всяка писмена комуникация. Това дава основание па писмата да се гледа като на извор, от който идват поне три потока ин­формация - за външните факти и социалния контекст, върху който се реа­лизира общуването, за автора и за адресата.
           Споменатите вече положителни страни на епистоларните материали, а към тях могат да се прибавят и други, струва ни се, не оставят съмнение относно безспорната извороведска ценност на тези материали и мястото, което те заслужават в изследователската практика на историка. Като сви­детелства на историята епистоларните материали имат дори някои предим­ства пред много от останалите писмени източници, в това число и пред някои видове лични документи, като мемоарите, автобиографиите, анкетите, интер­вютата и пр. Докато тези документи, както се изразява известният еписто-лограф П. А. Веземски, „пресъздават живота обмислено, писмата пред­ставляват самия живот”[106] или, ако си послужим с думите на Херцен, можем да кажем още, че „върху тях се е спекла кръвта на събитията и самото ми­нало, каквото то е било, задържано и истинно”[107]. В писмата Гьоте е виждал „най-важните паметници, които човек може да остави”[108], а специално за писмата на Шилер отбелязва, че те са „най-хубавият спомен, който имам от него, и спадат към най-прекрасното, което той е написал”[109].
          Обстоятелството, че личните писма най-често представляват непосред­ствен отклик от преживяното, от едни или други събития, или, ако трябва да се изразим метафорично, можем да кажем още - набързо нахвърлени чувства върху белия лист - дава достатъчно основание да се гледа на тях като на искрен човешки документ, като на съкровени, истинни словесни послания от дълбините на времето. Според Елин Пелин например „едно писмо никога не лъже. То говори много и по него можеш да разбереш много”[110]. Така че значението на този род източници далеч не се изчерпва с ролята им като средство за общуване, с комуникативните им функции, каквото всъщност е тяхното конкретното предназначение. Както и всяка друга писмена следа, личната коренспонденция надмогва времето, в което е създадена, превръща се в свидетел на миналото, в документ на историята.
           Когато става дума за предимствата на епистоларните материали спрямо лякои други писмени свидетелства, с които традиционно борави изследо­вателят на миналото, не може да не се отбележи, че те могат да окажат неза­менима помощ например при характеризирането на едни или други исто­рически персонажи, на участници в събитията, към които е насочил погледа си историкът. Често пъти единствено от писмата могат да се почерпят сведения за личния живот на техните автори, за връзките и отношенията им с други хора, за творчески планове и намерения, изобщо за тяхната биография и житейски път. Ето например какви мисли са се породили у П. Ю. Тодоров, когато разлиствал страниците на своята значителна по обем лична коре­спонденция: „Вчера си прегледвах старите писма. Повече от 3000 писма... Внушителна цифра! С всяко от тези писма би могло да се възобновят всич­ките ми мечти, кроежи, копнежи и въжделения. Аз не съм писал дневник, но затуй пък с всичките подробности би могъл моя живот да се възобнови по писмата ми”[111].
           Като има предвид, че личната коренспонденция е най-добрият атестат на съответните автори на писма, че с тяхна помощ може да се създаде най-вярна представа за събития и хора, известният наш историк Т. Страшимиров по повод писмата на Левски например казва: „...който не е проучил вни­мателно писмата на Левски,  не познава самия  него”[112].
           Разбира се, епистоларните материали не бива да се разглеждат само като свидетелства за живота и делата на отделни хора, като автобиографичен или биографичен материал. Напротив, не са малко епистоларните сбирки, съхранени в наши архивни и библиотечни средища, в които като в огледало са отразени цели исторически периоди, отделни събития и факти, заемащи важно място в историята на страната. Всеки, който е запознат с това особено ценно документално богатство, знае, че без неговата помощ не е възможно да се разкрие историческият ни живот такъв, какъвто той наистина е бил в цялата негова сложност и многообразие. Без богатата кореспонденция на мнозина от нашите възрожденци и революционери, като Раковски, Ботев, Левски, Каравелов, не би могла да се нарисува пълната и вярна картина на живота в поробена България през втората половина на XIX в. до Освобождението, не би могъл да се види истинският размах на националноосвобо-дителната ни борба, не може да се разбере докрай значението на различните революционни прояви, техният отглас у нас и чужбина. Епистолографията има важно значение и за изследванията върху най-новата ни история, за изучаване на икономическия, политическия и културния живот на страната в най-ново време.
           За да се види по-добре извороведската ценност на епистоларните мате­риали[113], тяхното място в историко-познавателния процес, необходимо е, разбира се, да се отдели внимание и на слабите им страни, на по-типичните от извороведска гледна точка недъзи на епистолографията. Когато раз­глеждат този въпрос, специалистите обикновено подчертават, че недъзите, за които става дума, не са присъщи единствено на епистоларните материали. В една или друга степен те се отнасят и за останалите документи от личен произход и по-специално за тези от тях, които са предназначени за по-огра­ничен кръг от читатели, за отделни лица или дори само за лични потреб­ности, каквито са например дневниците. Това ще рече, че най-осезателен отпечатък върху съдържателната страна на личната кореспонденция дават комуникативните цели и намерения на създателя на този род документи, тяхното предназначение. И действително, отразявайки върху белия лист свои мисли, свои виждания относно едни или други факти, авторът на писмото съзнателно или несъзнателно съобразява, че това, което той пише, представлява по същество продължение на предишни диалози, реализирани или нереализирани. От особено значение в случая е и фактът, че това продължение на диалога предполага известно, поне приблизително вярно прогнозиране и на обратната връзка. Това ще рече, че оповавайки се на собствената си представа за личностните качества на адресата, авторът на писмото предугажда резонанса от своето повествование, оформя си предварителна кон­цепция за това. Оттук именно произтичат и някои от слабите страни на ин­формационните качества на епистоларните материали, за които става дума. Така например обстоятелството, че писмената комуникация се осъществява върху основата на установени вече взаимоотношения, е причина за често срещащите се в личните писма недоизказани, закодирани мисли, недомлъвки, намеци, съкращения на имена, названия, прозвища и т. н., които могат да направят текста недостъпен за неосведомения читател. В личните писма така, както и в някои други лични документи, за които вече говорихме, често намират място случайни, иепотвърдеии факти, различни слухове, пристрастни оценки и квалификации на хора. Широк простор намират све­денията за най-незначителни, чисто битови, лични въпроси, характеризиращи несъщественото в калейдоскопичния микросвят на всекидневието.
           Сред предпоставките, обуславящи слабите страни на информацията, която предлагат личните писма, най-съществената е ролята на субективното начало при създаването на текста. При личната кореспонденция субектив­ната изява има твърде широк простор и което е особено важно - границата между субективност и субективизъм при отразяване на фактите е много неустойчива, изменчива. Нейното преминаване може да бъде както осъзнато, целенасочено, преднамерено, така и неосъзнато, без авторът да се е стремил към това. В случая, разбира се, съществена роля играят редица субективни качества на създателя на документа (писмото) като обща и специална под­готовка, мирогледна и нравствена позиция, социален и жизнен опит, въз­раст и пр. Съвсем не е без значение и речевата култура на пишещия, нещо, което често пъти не се взема предвид от изследователите на миналото при използуването на различните писмени свидетелства. Езиковото равнище на текста всъщност предопределя както информативността на текста, така и резултатите от неговото смислово възприемане, възможностите за адек­ватен прочит и разбиране. И действително, ако авторът на дадено писмо е лишен от необходимата речева култура, ако не умее да използува богатството на езика, ако не е в състояние да осигурява словесен еквивалент на своите мисли, той подобно на незнаещия чужд език казва не това, което желае, а което може, без да е в състояние да използува това, което още Аристотел нарича „главно достойнство на речта”, а именно да се изразяваме точно и ясно”[114].
           Когато става дума за значението на речевата култура на даден автор, не бива да се вземат предвид само последствията от слабата езикова подго­товка, от липсата на съответни познания относно вътрешния механизъм на писменото предаване на речта. Колкото и парадоксално да изглежда това, не по-малко вреда върху реалния информационен потенциал на личната кореспонденция е нанесена и от хора със солидни езикови познания. Става дума за тези, които по определени техни съображения използуват езика и езиковите средства в духа на прословутата формула на Талейран - не за да се изразяват, а за да се прикриват собствените мисли[115]. За авторите на такива писма обикновено е присъщо езиковото разточителство, щедрото използуване на словесни фойерверки, зад които всъщност няма конкретна информация. Историкът е длъжен да вярва не на думите, а на фактите, стоящи зад тях. В този смисъл преди всичко може да се говори за непосредствена зависимост между езика на повествованието и неговите информативни свойства.
           И така дори една най-обща извороведска характеристика на еписто­ларните материали, каквато е и настоящата, струва ни се, показва, че тези материали имат своето място в историко-познавателния процес, могат да бъдат незаменим помощник на изследователя на миналото. С богатата си смислова информация, с това, че отразяват фактите, погледнати и от по-различен ъгъл, за разлика например от официалните документи, че отра­зяват по-дълбоко духовните измерения на времето, психологическата атмо­сфера, при която са протичали едни или други събития, епистоларните мате­риали могат да послужат като ключ за по-точно и вярно интерпретиране на съдържанието на основните свидетелства на историята, за повишаване на познавателната им ценност. С тяхна помощ могат да_ се дешифрират иначе трудно разгадаеми взаимовръзки и взаимоотношения, да се разкрият реал­ните импулси за определени действия и поведение. Личната кореспон­денция дава добра възможност на историка за психологическо вникване в индивидуалността на въвлечения в потока на събитията човек, в неговия сложен вътрешен свят, в неговите чувства, настроения, реакции. За опитния историк личната кореспонденция дава особено богат материал за запозна­ване с живота, бита и мисловността не само на фаворитите на историята, за които и без друго има достатъчно писмени следи, а и за най-обикновените нейни творци, тези, които американският писател Стъдз Теркъл нарече „безименното болшинство”. „Какво мислят знаменитостите - казва той - обикновено знаем. Всекиму е известно кои са те ...А аз искам да разбера какво мислят обикновените хора, които се трудят и движат земята, които нямат  нрава   и   нямат възможността да  се  изразяват...”[116] 
           Ако се вникне малко по-внимателно в нашето минало, в това число и в недалечното ни минало, не е трудно да се разбере каква значителна част от народа ни са хора, които са останали неми за историята, не са ни оста­вили никаква писмена следа. И ако все пак се намерят дори отделни техни писма, на тях следва да се гледа едва ли не като на някаква находка, която следва да се оползотвори. 
           Вече споменахме, че заедно със своите безспорно положителни качества като отразители на реалния живот, на социални явления и процеси личните писма имат и някои недъзи. Те преди всичко създават понякога доста се­риозни затруднения на изследователя историк, поставят на изпитания не­говия метод на работа с изворите на историята.
           Макар че може да се говори за някои типични слаби страни на инфор­мацията, съдържаща се в личната коренспонденция, все пак при отделните писма това типично намира конкретно проявление, различна изява. Ето защо и тук, при оценъчните операции в процеса на критичния разбор на епистоларния текст, изходно начало следва да бъде конкретният подход. В крайна сметка при всеки отделен случай историкът решава какви въпроси следва да задава на своя незримо присъствуващ в „диалога” събеседник - автора на текста (всеки критичен разбор е по същество диалог), за да получи от него възможния най-верен и точен отговор. В този смисъл не може да се гледа сериозно на усилията на някои теоретици и методолози на науката за изворите, които се опитват да създадат едва ли не общовалидни ритуални предписания за провеждане на оценъчните операции, на критичните анализи и синтези.
           Когато казваме, че епистоларните материали поставят историка пред сериозни изпитания при използуването им като свидетелства за миналото, имаме предвид, че тук често възникват по-специфични проблеми както при външната, така и при вътрешната, историческата критика. Така много често при епистоларните материали се налагат допълнителни сравнителни и други проучвания за доказване автентичността на документа, за локализиране на едни или други факти и събития, за установяване на авторство (атрибуция), за датиране, за идентифициране на псевдоними и прозвища, за разкриване на зашифровани мисли и т. н.
          Доколкото личностните качества на автора на даден епистоларен текст ^] предопределят в крайна сметка неговата познавателна ценност и информа­ционни възможности, за осигуряването на обективен критичен разбор на всяко писмо, е от особено значение да се знае кой стои зад него, що за човек е той. Трябва да се познават неговите идейно-философски, класови и миро-гледни позиции, неговите интереси и нравствени принципи, при какви усло­вия той е писал своето писмо, какво го е заставило да излага едни факти, а други да премълчава, какво го е подтикнало към едно или друго предста­вяне на нещата и пр.
           Научните резултати от критичния разбор на епистоларните материали зависят много и от умението на историка да подлага на задълбочен лингви­стичен анализ текстовата реалност. Само по пътя на лингвистичната критика може да се осигури не само правилен прочит на текста, а и неговото едно­значно разбиране (при използуването на писмените исторически свидетел­ства това играе изключителна роля). Както сочат и мнозина специалисти, главно психолингвисти, от текстовата реалност успешно може да се из­ползува само това, което е правилно разбрано (не само прочетено). А с ду­мите на Гьоте можем да кажем, че и в този случай „което не разбираме, не ни принадлежи”[117]. Неправилно разбраното няма никаква научна стойност, не е научен аргумент при извеждане на съответната теория и с нищо не до­принася за осигуряването на обективни исторически знания.
           Критичните съждения върху текста на езиково равнище имат значение, разбира се, не само за адекватно смислово възприемане и разбиране на текста, а и за по-правилното ориентиране в авторовата индивидуалност, за проник­ване в някои личностни качества на отразителя на информацията. Така например неиздържаното повествование, тромавият език, граматическите грешки, науместното използуване на думи и изрази и изобщо бедните езикови ресурси сами по себе си насочват към личност, която не блести с някаква обща и специална подготовка, с достатъчно знания. Културата в писането в крайна сметка издава културата на пишещия, неговото интелектуално и духовно равнище. Понякога се случва така, че дори само отделни думи и изрази могат да разкрият човешкия образ по-сполучливо, отколкото добре обмислените му постъпки, притворното поведение. Неслучайно още Плутарх отбелязва, че често отделни думи и словосъчетания „представят човешкия характер по-добре, отколкото битка, която е довела до десетки хиляди убити”[118].
           За успешното осъществяване на лингвистичния анализ, на т. нар. фило­логическа критика на текста е необходима и солидна предварителна подго­товка. Необходими са верни езикови рефлекси, езикова интуиция. Най-напред историкът трябва добре да познава истинската природа на естествения език, неговата същност и социални функции, закономерностите в-неговото развитие, граматическите основи на стила, особеностите не само на активната, а и на пасивната лексика, която често съставлява основното ядро на историческите свидетелства. Резултатният лингвистичен анализ зависи до голяма степен и от познаването на психолингвистичните основи на писмената комуникация, респ. общите закономерности на смисловото-възприемане на текста. 

* * * 

           С посочените дотук видове носители на ретроспективна информация далеч не се изчерпва необятното море от писмени свидетелства, които могат да бъдат обект на внимание на изследване като настоящото. В случая по-необходимост трябваше да се задоволим само с по-основните видове доку­менти от личен произход. Такъв анализ, разбира се, заслужават също така и всички други лични документи,като анкети, интервюта, автобиографии, приписки, бележки, свързани с творческата дейност, лични молби до различни институции и т. н., които също така имат своето място в изследователската практика на историка, в историческото познание. Те обаче ще бъдат предмет на други изследвания и проучвания. 
_________________________
[1] Маркс, К., Энгельс, Ф. Соч.,  2-е изд. Т. 1, с. 7.

[2] Иванов, В. В., Методология историчеекой науки. М., 1985, с. 3.

[3] Иванов, В. В., цит. съч., с. 3.

[4] Пронштейн, А., П. К вопросу о задачах звристики. Юбилейная научная конференция истории Северното Кавказа. Нальчик, 1967; Медушевская, О. М. О развитии теории советского источниковедений - В: Труды МГИАИ, 24; Верков, П. Н. Библиографическая звристика. М., 1960; Варшавчик, М. А. К. вопросу об отборе историко-партийних источников. - В:  Вопроси истории КПСС, 1966, № 3. 
[5] Фаворизирането на тези документи, както е известно, води началото си още от древността. В древния Рим например се е смятало, че върху това, което е потвърдено с официален документ, изобщо не бива да се спори (quod recordum probatum, debet esse negatum). Това мнение господствува и до днес сред привържениците на традиционното буржоазно изворознание. На официалните документи те гледат като на „най-обективния, най-безтенденциозния, най-сигурния и най-точния извор” (Срв. Santifeller, L. Urkundenforschung.  Methoden, Ziele, Ergebnisse. Weimar, 1937, p. 46).

[6] Георгиев, К., Лингвистични аспекти на процеса отражение на обективната реалност в документалните извори. -  ИДА, 39, 1980,  с. 61 сл.

[7] Поляков, И. В., Знаковые системы в социальном взаимодействии и познании. Новосибирск, 1983, с. 4.

[8] Карпович, В. Н., Системность теоретического знания. Логический аспект.
Новосибирск, 1984, с. 91.

[9] Реформатский, А. А., Что такое термин и терминология - В: Вопросы
терминологии. М.,  1961, с. 52.

[10] Квитко, И. С., Термин в научном документе. Львов,, 1976, с. 17.

[11] Георгиев, К. Проблеми   на   извороведското   изследване   на   официалните документи. - ВИСб,   1982, № 4, 84-93.

[12] Иванов, В. В., цит. съч., с. 101.

[13] Текстът в кавички е част от определението на Маркс и Енгелс на понятието исто­рия на  обществото (Маркс, К., Ф. Энгельс,цит. съч., т. 2, с. 102).

[14] Ленин, В. И., Полн.   собр.   соч., т. 29, с. 318.

[15] Бельчиков, Н. Ф., Литературное источниковедение. М., 1983, с. 212-213.

[16] Стрельский, В. И. Основные принципы критики источников по истории СССР. М., 1969, с. 6.

[17] Тук е направен опит за извороведска характеристика само на този род свидетел­ства на историята. Ограничените рамки на статията не позволяват да се обхванат и дру­гите видове лични документи, които също така имат своето място в историко-познавателния процес. 
[18] В случая се имат предвид фактите в двустранния им смисъл: първо, в онтологичен смисъл, като факти от действителността и, второ, като отражение на тази действителност в документа в качеството й на вече документиран познавателен образ, информационен модел  на нещата.

[19] Срв. Коллингвуд, Р. Дж., Идея истории. Автобиография. М., 1980, с. 112.

[20] Едмон и Жюл дьо Гонкур. Дневник. С., 1982, с. 301.

[21] Срв. Младенов, Ив., От Фауст до Ема Бовари. - АБВ, № 14, 9 апр. 1985.

[22] Срв. Левшина, И. С., Как воспринимается произведение искусства. М., 1983, с. 8.

[23] Димитрова, Ст., Текст и подтекст. С., 1984, с. 12.

[24] Георгиев, К., За оптимално използуване на изворовата информация в реторико-познавателния процес. - ВИСб,   1984, № 1, с. 175 сл.

[25] Димитрова,  Ст., цит. съч., с. 5.

[26] Въпреки че проблемите, свързани с използуването на пресупозиционните ресурси, съдържащи се в историческите извори, са особено актуални и имат важно значение за усъвършенстване на методите на работа с писмените свидетелства на историята, те все още не са станали предмет на внимание от страна на нашата историческа наука.

[27] Ключевский, В. О., Письма, дневники, афоризмы и мысли об истории. М., 1968, с. 349. 
[28] Покровский, М. Н., Избр. произв. Т. 4. М., 1967, с. 559; Источни­коведение истории СССР. Под ред. И. Д. Ковальченко. М., 1973, 522-523.

[29] Fridbегg, M., Wydawanie drukiem żródel archiwalnych. Warszawa, 1963, p. 24. 
[30] Едмoн и Жул дьо Гонкур, цит. съч., с. 745. 
[31] Ланглуа и Сеньебос, Введение в изучение истории. СПб., 1899, с. 140.

[32] Тарле, Е.- Неделя, 1965,.№ 35.  

[33] Деревиина, Л. И., О термине „мемуары” и классификация мемуарных источников. - Вопр. архивоведение, 1963, № 4,  с. 37.

[34] Ланглуа и Сеньебос, цит. съч., с. 140. 
[35] Цит. по: Свиленов, А., В памет на Иво Андрич. - Лит. фронт, 1970, № 12 (20.03.).

[36] Разделянето на историческите извори на тези две основни класификационни групи води началото си още от миналото столетие и е свързано с традиционното буржо­азно изворознание. В съвременното изворознание, и по-специално в марксическото, това делене се оспорва като несъстоятелно. Неприемливо е например да се смята, че документът може да представлява някакъв „остатък” от самите явления и процеси. Гносеологическата природа на всяко писмено свидетелство е такава, че на него може да се гледа не като на остатък от самите факти, а от мисленето за тях, от техния познавателен образ, т. е. фактът от действителността, пречупен през съзнанието на неговия отразител; (Бельчиков, Н. Ф., цит. съч., с. 212).

[37] Ман, Т., Вълшебната планина. С., 1972,  с. 63.

[38] Источниковедение истории СССР. М., 1981, с. 534.

[39] Едмон и Жул дьо Гонкур, цит. съч., с. 106.

[40] Термигоров, А. М. Воспоминания   горного   инженера. М., 1965, с. 5.

[41] Едмон и  Жюл дьо Гонкур, цит. съч., с. 237. 
[42] Рейсер, С. А., Основы текстологии. Л., 1978, с. 13.

[43] Толстой, Л. Н., Пол. собр. соч. Т. 15,  с. 10-11.

[44] Маджаров, М. И., Дипломатическа подготовка на нашите войни. С., 1932, с. 3.

[45] Форстър, Е. М., Размисли на един либерал. - Народна култура, 1980, № 38, (20.09.).

[46] Пушкин, А. С., Размисли. С., 1979, с. 11.

[47] Цит. по: Арнаудов, М., Психология на литературното творчество. С., 1965, с. 113.

[48] Черноморский, М. Н., Источниковедение истории СССР. М., 1976, с. 243. 
[49] Еренбург, И., Хора, години, живот. С., 1966, с. 9. 
[50] Майски, И. М., Спомени на съветския посланик. Пътешествия в миналото. С., 1965, с. 8.

[51] Цит. по: Арнаудов, М., цит. съч.,  с.  95. 
[52] Пак  там,  с. 96. 
[53] Цит. по: Афоризми за писатели.  С., 1976,  с. 205. 
[54] Мишулин, А., Антична история на Гърция и Рим. С., 1945, с. 153; Георгиев, К., Историята и нейните извори. С., 1981, с. 34-36. 
[55] Рu1ibius, Historiae, XII, 27. 1. 
[56] Mашкин, Н. А., История Древнего Рима. М., 1947, с. 8 ел. 
[57] Ангелов, Ц в., Народна култура, 1973, № 3 (13.01.). 
[58] Марки, Ч., Данте в изгнание. С., 1970, с. 105. 
[59] Лебединский, М. С. и др., Введение в медицинскую психологию. М., 1966, с. 202. 
[60] Самуелсън, А., Съветите на Хемингуей. - АБВ, 1985, № 36 (10.09.), с. 12. 
[61] Радев, С., Погледи върху литературата и изкуството и лични спомени. С., 1965, с. 357; Тихомиров, М. Н., Источниковедение истории СССР. Т. 1. М., 1962, с. 471; Черноморский, М. Н., Мемуары как исторический источник.  М., 1964,  с.  276 ел. 
[62] Черноморский, М. Н., Мемуары...,   с.   276. 
[63] Ленин, В. И., цит.  съч., т. 18, с. 115. 
[64] Анчев, П., Свидетелството като литература. - Лит. фронт, 1985, № 34, (22.08.) 
[65] Маджаров, М., цит. съч., с. 4. 
[66] Голубцов, В. С., К вопросу о научных принципах мемуарной литературы. - В: Источниковедение истории советского общества. Вып. 2. М., 1966, с. 371.
[67] Источниковедение истории  СССР,   с. 535. 
[68] Хайтов, Н., Невидима борба с думите; Защо не написах една мемоарна книга. - Лит. фронт, 1967, № 7 (9.02.). 
[69] Цанев, П., Мемоари и „мемоари”. - Народна култура, 1966, № 48 (26.12.). 
[70] Источниковедение истории СССР, с. 535. 
[71] Мучник, Б. С., Человек  и   текст. М., 1985, с. 12. 
[72] Сапарев, О., Съвременността е минало и бъдеще. - Народна култура, 1985, № 37 (13.09.) 
[73] Пак там. 
[74] Като отнася „майсторски написаните мемоари” към категорията произведения, които „съставляват последен предел в областта на романа”, Белински едновременно под­чертава, че те (мемоарите) при всички случаи трябва да бъдат „чужди на всякаква изми­слица” и да се оценяват „само според верността и точността на предадените от тях дей­ствителни събития” (Белински, В. Г., Литературно-критически статии. С., 1947, с. 487). 
[75] Чудакова, М., Беседы об архивах. М., 1980, с. 163-164. 
[76] Едмон и Жул дьо Гонкур,цит. съч., с. 232. 
[77] Пак  там; Чудакова, М., цит. съч., с. 144-166. 
[78] Цит. по: Цанев, Г., Историческият роман в българската литература. С., 1976, с. 49. 
[79] Маркс, К., Ф. Энгельс, цит. съч., т. З, с. 624. 
[80] По-подр. за развитието на античната епистолография вж. Античная эпистолография. Очерки. М., 1967; Принципы издания эпистолярных текстов. ML, 1964. 
[81] Ангелов, Д., История на  Византия. Т. 1. С., 1959, с. 187. 
[82] Византийская любовная проза. М.-Л., 1965. 
[83] 3латарски, В. Н., Известия за българите в хрониката на Симеона Метафраста и Логотета. - Сб. НУ, 24, с. 122  ел. 
[84] Дуйчев, Ив., Стара българска книжнина. Кн. 2. С., 1944, с. 1-3, 16-20, 22-24, 25-26. 
[85] Пак там,  с. 137-139. 
[86] Литературен архив П. Р. Славейков. Т. 1. С, 1959, с. 6; Сб.НУ, 20, с. 185 (писмо на П. Р. Славейков от 31. X. 1877); Гайда, 1866, № 14 (15.07.) 
[87] Цит. по: Архив Г. С. Раковски. Т. 1. Писма и ръкописи на Раковски. С., 1952, с. III. 
[88] Цит. по: Страшимиров, Д. Т. В., Левски, Живот, дела, извори. Т. I. Извори. С., 1929, с. 54. 
[89] Страшимиров, Д. Т., Архив на Възраждането. Т. 1. С., 1908,  с. ХІІІ. 
[90] Георгиев, К., Епистоларните материали като исторически извор и тяхното обнародване. - ИДА, 13, 1967, с. 17-22. 
[91] Пешев, Ал., Западноевропейската литература до Великата френска бур­жоазна  революция. С., 1965, с. 475. 
[92] Geschichte und Geschichtsschreibung. Möglichkeit. Texte von Voltaire bis zur Gegenwart. München, 1966, p. 67. 
[93] Из „Писмо до моите синове”. - Лит. фронт, 1985, № 30 (25.07.) 
[94] Андреев, Б., Начало, развой и възход на българския печат. Т. I. С., 1966, с. 15-22; Боршуков, Г., История на българската журналистика. 1844-1877; 1878- 1885. С., 1965, с. 9. 
[95] Гачев, Г. Д., Към въпроса за възникването на литературата като изкуство в  България. - Литературна мисъл, 1958, № 6, с. 9. 
[96] Пак там. 
[97] Цит. по: Чудакова, М., цит. съч., с. 120. 
[98] Источниковедение истории  СССР. М., 1981, с. 244-245. 
[99] Срв. Чудакова, М., цит. съч., с. 198. 
[100] Доколкото личните писма са свързани с всекидневния живот и дейност на хората, породени са от него, някои автори са склонни да ги отнесат към категорията лични дневници, за които вече говорихме. В личните писма други виждат някакво подобие, на мемоаристикята (Макаров, М. К., К вопросу о терминологии в источниковедение истории   СССР. - Труды МГИАИ, 17, 1963, с. 19). 
[101] Пак там. 
[102] Горский, В. С., Философское истолкование текста. М., 1982, с. 166. 
[103] Мучник, Б. С., цит. съч., с. 24; Понятията точност и ясност, представля­ват различна характеристика на писмената комуникация като процес. Точност, това е характеристика на изразената мисъл на „изхода” (намерение, интенция, замисъл), т. е. мисълта-оригинал. Ясност – характеризира възприемането на мисълта на „входа” (у четящия), т. е. мисълта-копие. (Розенталь, Д. Э., Культура речи. М., 1964, с. 9). 
[104] Сапарев, О., цит. съч. 
[105] Димитрова, Ст., цит. съч., с. 12.  
[106] Цит. по: Принципы издания эпистолярных текстов. М., 1964, с. 7. 
[107] Герцен, А. И., Соч. Т. 8, с. 290. 
[108] Цит. по: Арнаудов, М., Гьоте човек, поет, мислител. С., 1967, с. 191. 
[109] Цит. по: Афоризми за писатели. С., 1976, с. 236. 
[110] Срв. Памуков, Ст., Неизвестни писма на Елин Пелин. - Народна култура, 1984, № 49 (7.12.) 
[111] П. Ю. Тодоров. Писма. С., 1966, с. 194. 
[112] Цит. по: Гешев, Ч., Висотата на една чиста душа. - Народна култура, 1973, № 8 (17.12.) 
[113] Извороведската ценност е подвижна категория. Това, което днес намираме като ценно, след време може да изглежда по-незначително, второстепенно и, обратно - това, което в очите на нашия съвременник изглежда маловажно, впоследствие може да се приеме като съществено, да му се отреди друго място в ценностната скала, степенуваща изворите на историята. В този смисъл от аксеологична гледна точка всяка извороведска характе­ристика  има до   голяма  степен   релативен   характер. 
[114] Аристотел, За стила. - За ораторското изкуство. С., 1975, с. 39. 
[115] Мучник, Б. С., цит. съч., с. 152. 
[116] Теркъл, С., Разкриване на   примълчаните   явления. - Лит.  фронт,  1985, № 26 (27.06.) 
[117] Цит. по: Слово о книге. М., 1981, с. 233. 
[118] Машкин, Н. А., цит. съч., с. 20.